И българин на парада край Мраморно море

Панко Сапунджиев

След разгрома на шейновския укрепен лагер българското опълчение е дислоцирано в Пловдив.
Генерал Скобелев и княз Мирски се понасят стремително по главното стратегическо направление към Цариград. Одрин е завзет без нито един изстрел от летящия отряд на генерал Струков. Скобелев достига до Мраморно море при Чаталджа. В Цариград владее смут и паника. Султанът се готви да бяга с харема си в Бурса. Високата порта моли за мир.

Руски офицери в Сан Стефано

Опасявайки се, че русите може да не спазят даденото обещание от руския император Александър II пред европейските монарси и управляващи да не влизат в Цариград, Англия изпраща една военна ескадра кораби в Мраморно море, които се укриват зад Принцовите острови. В Сан Стефано пристигат унили и смутени упълномощените да подпишат мирния договор министри: Савфет паша (на външните работи) и Намик, министър при двора на султана. Като забелязали ескадрата, те се окуражили и отказали да подпишат договора. Тогава руската войска се построила в боен ред и тръгнала към Цариград. Само 500 крачки направили бойците, когато Савфет паша казал на граф Игнатиев: "Спрете ги, ще погубят дьовлета (държавата), ще подпишем". И подписали. Като разбрали войниците, че мирният договор е подписан, хиляди шапки хвръкнали във въздуха. Така героите изразили неописуемата си радост, че войната е свършила.
Било е 3 март 1878 г. След петвековно робство възкръснала Българската държава в нейните етнически граници. Командването устроило голям парад край Мраморно море. Редом с руските богатири с твърда стъпка марширувал и един българин. Кой е той и откъде е родом?
Това е Никола Михлюзов. Син на загинал през въстанията баща, Никола изпаднал в тежко положение. Тогава отишъл в Пловдив и станал прислужник в една гостилница.

Граф Игнатиев и турският министър Савфет паша подписват мирния договор

На 31 декември 1877 г. ген. Дандевил освободил Панагюрище. За комендант на града той назначил капитан Константин Галперт, ескадронен командир от 34-ти Донски полк.
Научавайки за освобождението на родното му гнездо, младото момче побързало да се завърне в града. Тук по настояване на неговите съграждани Никола е настанен при капитан Галперт. Според някои сведения капитанът го осиновява.
Когато ескадронът тръгнал с войската по-нататък, Галперт взел със себе си и момчето, което участвало в превземането на Димотика, Хаирболу, Шаркьои и др. Понякога той е и преводач.
Когато по стечение на обстоятелствата руската войска започнала да се изтегля от България, кап. Галперт взел със себе си и Никола. С помощта на генерал Дамонтович му осигуряват стипендия и той завършва гимназия, а след това и военно училище в Петербург. Завръща се в България като офицер-артилерист. През 1903 г. е изпратен като представител на Министерството на войната в комитета "Цар Освободител Александър II", чийто председател е Стоян Заимов. През 1906 г. е командирован в Петербург, за да осигури руски военни реликви за изграждащите се музеи и паркове на руската военна слава. Пребивавайки там, успоредно с изпълнението на тези задачи завършва осеммесечен генерал-щабен курс в царската артилерийска школа. Среща се с видни участници във войната, с военния министър на Русия. Приет е и от император Николай II.
 Като член на комитета "Цар Освободител" офицерът Михлюзов участва и в изграждането на паметника "Цар Освободител" в София през 1907 г., къщата-музей в с. Пордим и къщите, в които са отсядали руският император, румънският крал Карол, великият княз Владимир Александрович и др.
Никола Михлюзов е участвал в Балканската война и в Първата световна война, за което е получил ордени и отличия. След завършване на строежа на паметника "Цар Освободител" е назначен за началник на изграждане на мавзолея на загиналите руски витязи и румънски доброволци в Плевен - една забележителна сграда, гордост за плевенчани, а и за всички българи.
Когато строителството на мавзолея приключило, той бил назначен на офицерска служба в Пловдив. Докато служел там, Никола Михлюзов успял да издаде три книги с актуално за времето си съдържание. През 1920 г. му е присвоено званието полковник. Умира в Пловдив през 1946 г.
Какво го поставя в поредицата "Бележити панагюрци"?
На първо място участието му в изграждането на паметника "Цар Освободител" в София, след това на мавзолея в Плевен и книгата му "Панагюрското въстание и борбите за освобождението на България" (1934 г.), която разглежда въстанието в неговия военен аспект.
Никола Михлюзов е единственият българин, участвал в Парада на победата край Мраморно море при завършване на Руско-турската освободителна война през 1878 г.


Казакът от Панагюрище

В книгата си "Отмъстителят" Цончо Родев отделя място и за историята на Никола Михлюзов, наричан Казакът от Панагюрище. Както авторът сам казва, той пресъздава художествено живота на достойния българин и описва както неговата преданост към отечеството, така и смелите му дела във войната за освобождението на България от турско робство.
Тук печатаме малък откъс от книгата.

Резиденцията, в която е подписан Сан Стефанският мирен договор - с него се слага край на Руско-турската освободителна война


...Погрешното е в сведенията ни за турските сили отсреща. Те съвсем не са "слаби части", Ваше превъзходителство.
- Кое ви дава основание да мислите и говорите така? - прекъсна го генералът.
- Сведенията на човек.
- Турчин или българин? - делово се осведоми генерал Каталей.
- Българин и християнин. Младеж от Панагюрище на име Никола Радев Михлюзов. С риск на живота си премина бойната линия рано сутринта и случаят пожела да попадне на разположението на моята рота. Сведенията, които донесе...
Капитан Галперт излезе и след минута въведе малкия Никола. Като го видя, генералът възкликна:
- Какъв младеж, Константин Александрович! Та той е просто дете! - И се обърна към Никола: На колко години си, молодец?
Момчето го разбра. Не отговори "на дванадесет", защото тази възраст му се видя много малка, а се опита да изхитрува:
- През март ще бъда на тринадесет, господине.
Усилията му бяха съвсем напразни - дванадесет или тринадесет беше все едно за човека с голямата раздвоена брада пред него. Капитан Галперт побърза да се намеси:
- Но това не пречи да го изслушате, Ваше превъзходителство. - После, без да дочака съгласието на Каталей, се обърна към малкия: Колька, разкажи на господин генерала.
Никола започна разказа си отдалече, още от връщането си от Пловдив, после спомена как се е хванал "водар" при "амуджите", за да може да обикаля по позициите им, накрая заизрежда каквото беше видял и чул. И колкото повече разказваше, толкова повече помръкваше лицето на генерала. Та можеше ли да е иначе, щом като този малчуган правеше на пух и прах всичките му представи за силите на турците отсреща?
- Колко? - възкликна по едно време. - Колко турци рече, Колька?
- Двайсет хиляди, господин генерал. И нашите го казват, пък и от турски уста го чух, че са двайсет хиляди.
- При това били с артилерия и боеприпаси, Ваше превъзходителство - добави капитан Галперт.
- Двайсет хиляди души, капитане? Ами че това са четири пълни дивизии! За да ги съсредоточи тук, Сюлейман е трябвало да оголи фланга си откъм Ихтиман, където настъпват основните ни сили.
- Изслушайте момчето и нататък, Ваше превъзходителство. Кажи, Колька, кой е начело на турците в Панагюрище?
- До вчера беше Шакир паша.
- Защо го казваш някак си тъй, с ненавист?
- Този е същият паша, който е обесил Левски - рече момчето. И прибави под носа си: Бог да го убие!
- Защо само "До вчера"? - върна го към разказа му генералът. - Да не би Шакир паша да си е отишъл?
Никола отговори. И отговорът му бе такъв, че сякаш фугас избухна в краката на Каталей:
- Не си е отишъл, господин генерал. Но вчера пристигна и сам Сюлейман.
- Сюлейман паша!?!
- Същият.
- Не може да бъде. Той сега трябва да е...
- Не може, но е така - засегна се момчето. - Аз с очите си го видях. Пристигна със стотина души конница. По видело разгледа укрепленията на войската, а нощес преспа в Ланджевата къща. Преди да заспи обаче извика нашите, панагюрските първенци. Говорел им, че е решил да направи Панагюрище втори Плевен...