ГОЛЯМОТО "ДА" НА ДЕБЕЛЯНОВАТА ПОЕЗИЯ

Георги Константинов

Ще започна с нещо лично - вече съм в ясната възраст, когато скромността като че ли по-малко "краси човека". Затова мога да се похваля: през лятото на 2018 бях отличен с националната литературна награда "Димчо Дебелянов". Имал съм и някои други награди в своя творчески живот, но новината за тази приех с особено вълнение... Връчиха ми я в тихия и романтичен град Копривщица, в двора на Дебеляновата къща, пред стотина почитатели на поезията. И в мен, както и в паметта на всички дошли на Дебеляновия празник (връчването на наградата беше само част от събитието), звучаха онези красиви и трогателни стихове:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща 

да приласкае скръбни и нещастни... 

И тихо престъпвайки по тревата на разтворения като прегръдка Дебелянов двор, нямаше как да не си припомниш думите:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия двор с белоцветните вишни...

Ах, не проблясвайте в моя затвор

жалби далечни и спомени лишни...

После местен рецитатор (оказа се, че това е самият кмет на Копривщица) започна да казва прочувствено онази кристална изповед:

Аз искам да те помня все така: 

бездомна, безнадеждна и унила, 

в ръка ми вплела пламнала ръка 

и до сърце ви скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим, 

край нас, на хълма тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

Защото трябва да се разделим.

И тогава, в златния трепет на тези крилати стихове, в мен се промъкна една доста прозаична мисъл: ето - след малко ще получа поетическа награда, носеща името на един от най-истинските поети, а самият Дебелянов никога не е получавал награда за своята голяма поезия!

И не е издал преди смъртта си нито една книга.

И не е навършил трийсетте си години, когато пада убит от коварен куршум.

И е очаквал смърт, от която "жал никого не ще попари...", защото "изгубих майка, а жена / не найдох, нямам и другари..."

Колко много "Не"-та има в неговия талантлив и трагично кратък живот!

Тези "Не"-та съпровождат дните му навсякъде - от родната му Копривщица до бедното му ученичество в Пловдив и София, от нерадостното му чиновничество в непрестижни канцеларии до неумолимото му тръгване към южния фронт - като подпоручик-доброволец в българската армия в трудни за родината на дни.

И чак после, след писъка на съдбовния куршум край Демир Хисар, идва онова, макар и тъжно закъсняло, ала безсмъртно "Да!"

"Да!" на неговата поезия, "Да!" на неговия божествен лиричен дар,

"Да!" - като изстрадано признание: и от хора на перото, и от мнозина люде, които по-рядко общуват с поезията, но веднъж срещнали Дебеляновите стихове, ги помнят завинаги...

"Да!" - като всенародна любов. "Да!" - като поетическо безсмъртие...

Та кой от нас не е повтарял с вътрешно съпричастие неговите чисти като горски извор стихове:

Сложи ръка на мойте устни,

когато, морна да блуждае,

крила душата ми отпусне...

Или:

Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа, 

през деня неуморно изграждам, 

през нощта без пощада руша...

И не можеш да останеш безчувствен пред безсмъртните думи на споменатата вече любовна изповед:

...А все по-страшно пада нощ над нас, 

чертаят мрежи прилепите в мрака, 

утеха сетна твойта немощ чака, 

и в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка 

и тръгваш, поглед в тъмнините впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така.

Наистина - несравним е Дебелянов. И не само с изумителната любовна лирика. Има ли по-въздействащо, по-човечно стихотворение против безумието на войната от неговото "Един убит"? Ами проблясващият финес на остроумната му сатира? Сигурно някои познават и одухотворената му проза - тя е талантливо продължение на поезията му, обогатява представата ни за творческия дух на поета. Нежният лирик винаги е имал мъжеството да отстоява честните си житейски прозрения:

Скверниха нищи мойто знаме,

враг - мойта девствена земя, 

а над нощта и гордостта ми 

измамна слава се надсмя...

Къде се крие неповторимата магия на Дебеляновата поезия, която успява да ни съпроводи почти през целия ни живот - и в юношеските ни години, та чак до късна зрялост?... Такава магия може да излъчва само роденият, истинският поет - на пръв поглед пише за себе си, а стиховете му докосват чувствата и паметта на всеки човек. Всъщност това е основният белег на голямата поезия - независимо от епохата, в която тя е разперила  крила. Нейният полет е дълъг - тя е потребна на идващите години и на бъдещите поколения.

Дебеляновата поезия, родена в драматичното време на хищно забогатяване и жажда за власт, появила се в един несправедлив свят, воден от звъна на парите и заплашващ с война (Боже, колко прилича на днешния свят!) - в такова време тази поезия е висок пример на поетически идеализъм. Идеализъм, който обикновено липсва на много от обществените фигури, сменящи се по върховете на държавната власт. Затова техните имена и думи не се задържат дълго в паметта на времето. Спомням си една духовита реплика на Радой Ралин: "Кажете ми - кой е бил министър-председател по времето на Димчо Дебелянов?"...

Чист и непреклонен идеализъм - това сърцевината на Дебеляновата лирика. Затова тя е поезия на вчерашни и сегашни времена, вълнуващ пример на човешка честност и творческо достойнство - и днес, и утре, и в другите идващи дни... И нека повторим - особено Днес, когато истинските примери на човечност не са толкова много.

...Един мой познат преди време сподели с мен, че когато изпитва силен гняв от нанесена обида, не брои мълчаливо в себе си до десет, както е народният съвет, а си казва любими стихотворения - и на първо място стихове от Димчо Дебелянов: "Помниш ли, помниш ли тихия двор...", , "Спи градът в безшумните тъми...", "Аз искам да те помня все така..."

И тогава гневът му постепенно стихва... Отпуска ръцете и никога не би ударил човек... Повтаряйки си стиховете на Димчо Дебелянов, той самият се чувства човек преди всичко.