Гладът и средствата

 Мартин Бюлар 
    
     „ЗА ПЪРВИ ПЪТ в историята повече от един милиард души ще си лягат всяка вечер гладни“. Съвсем неочаквано автор на тази потискаща констатация се оказа Робърт Б. Зелик, президент на Световната банка. Той уточни, че една от най-важните Цели на хилядолетието за развитие – преодоляването на глада до 2015 г. – „няма да бъде осъществена“ (1). След като явно бяха ограничени през последното десетилетие, бедността и недохранването отново нарастват от 2008 г. насам. Само за 2010 г. експертите на Световната банка предвиждат, че още шейсет и четири милиона души (колкото цялото население на Франция) ще потънат в крайна бедност.
          Така се връщат сцени, които всички се надяваха вече да са само (лош) спомен, като гладните бунтове в Мозамбик на 1 и 2 септември т. г. Във връзка с това Конференцията на ООН за търговия и развитие направи само евфемистична равносметка: „Хранителната сигурност си остава належащ проблем в много развиващи се държави“ (2).
          Определени природни фактори изострят тези неравновесия. Изключително силният мусон в Индия и наводненията в Пакистан унищожиха реколтата от ориз и чай, чиито цени скочиха с повече от една трета само за няколко месеца. Пожари съсипаха житните полета в Русия, намалявайки добива и възпрепятствайки засяването – последствията ще се проявят през следващия сезон.
          Но настоящият скок се дължи не толкова на природата, колкото на спекулациите. Суровините се превърнаха в най-новия обект на игрите на инвестиционните компании, които разполагат с огромни ликвидности, предлагани безплатно (или почти) от централните банки. След като преди бяха заложили на сектора на недвижимите имоти, сега чираците магьосници на финансите се насочват към основните продукти (цветните метали) и земеделските суровини.
          Така в средата на септември един от известните лондонски хедж фондове (спекулативни фондове), „Армаджаро“, изкупи еквивалента на една четвърт от европейските запаси на какао. Няколко дни по-късно цената за тон счупи всички рекорди. Същото явление се наблюдава и при житото, ориза, соята...
          Всичко това развълнува европейските ръководители. Някои дори заговориха за нуждата от регулация. Наслушахме се на същата песен и по време на кризата с високорисковите ипотечни кредити (subprime), но нищо не се промени. Последиците са още по-тежки за развиващите се държави поради факта, че Международният валутен фонд и Световната банка ги принудиха да потърсят външни пазари и да изоставят местните култури. Макар и едва-едва, Конференцията на ООН за търговия и развитие вече признава, че „стратегията за устойчиво развитие изисква да бъде обърнато по-голямо внимание на вътрешното търсене“ и призовава към „преосмисляне на парадигмата на развитие, дърпано от износа“. По-добре късно, отколкото никога. Жалко, че нещата стигат само до заклинания, които могат да хранят илюзии, но със сигурност не и планетата.
    
    
     (1) Вж. Robert B. Zoellick, „C’est la croissance qui ?radiquera la pauvret?“ (Именно растежът ще изкорени бедността), LeMonde.fr, 16 септември 2010.
     (2) Този цитат, както и следващият, са от „Trade and development report 2010“ (Доклад за търговия и развитие 2010), Женева, 14 септември 2010.
    
    
     Le Monde diplomatique
      Превод Марта Иванова

  Още от новия брой на „Монд дипломатик“ – на адрес http://bg.mondediplo.com