Русия, Китай и САЩ между сигурност и доминация

Малко понятия в международните отношения предизвикват толкова ожесточени спорове, колкото „сферите на влияние“. В нов анализ проф. Джефри Сакс от Колумбийския университет подчертава ключовата разлика между легитимната „сфера на сигурност“ – правото на великите сили да се защитават от обкръжение с врагове – и нелегитимната „сфера на влияние“, която подкопава суверенитета на по-малките държави. Разграничението, според него, не е просто семантично, а може да се окаже решаващо за бъдещето на международния ред.

Колониалните разделения през 19 век до разделянето на Европа по време на Студената война великите сили многократно са претендирали за правото да се намесват в политиката, икономиката и мерките за сигурност на съседите си. Това обаче са две много различни понятия: законната нужда на големите сили да предотвратят да бъдат обкръжени от врагове и нелегитимните претенции на големите сили да се намесват във вътрешните работи на по-слабите държави. Първото понятие е по-добре да се опише като сфера на сигурност, а второто – като сфера на влияние.
Разпознаването на това разграничение е повече от семантично. То изяснява какво трябва да се приема за легитимно в световната политика и на какво трябва да се противопоставяме. То също така помага да се преоценят историческите доктрини като доктрината Монро и по-късното й преосмисляне от Рузвелт и хвърля светлина върху съвременните дебати между Русия и Китай, от една страна, и САЩ, от друга, по отношение на националната сигурност.
И накрая, това разграничаване сочи към неутралитета като практическа политика за по-малките държави, притиснати между великите сили: неутралитетът уважава опасенията за сигурността на техните могъщи съседи, без да се подчинява на господство или сфери на влияние.

Дефиниране на разграничението

Сферата на влияние е утвърждаване на контрол от страна на голяма сила върху вътрешните работи на друга държава. Това предполага, че могъщата държава може да диктува или силно да оформя вътрешната и външната политика на по-слабите държави в своята орбита, като по този начин подчинява техния суверенитет. Влиянието може да се упражнява чрез военна сила, икономически лостове, политическа намеса или културно господство. Основната логика е йерархична: силните държави имат право да управляват по-слабите.

Сферата на сигурност, напротив, е признание за уязвимостта на великата сила към потенциалната намеса на друга велика сила. Тя се отнася не до господство, а до легитимния отбранителен интерес на великата сила да попречи на съперничещи си съюзи или военни сили да създават бази, тайни операции и оръжейни системи по границите й.
Съединените щати не трябва да контролират правителството на Мексико, за да настояват законно, че руски или китайски ракети не трябва да бъдат разположени там.
Русия не трябва да диктува вътрешната политика на Украйна, за да бъде основателно загрижена от разполагането на инфраструктурата на НАТО, операциите на ЦРУ и американските ракетни системи в Украйна. Сферата на сигурността набляга на външните съгласувания, а не на вътрешната намеса.
Основната разлика е следната: сферата на влияние подкопава суверенитета на малките страни в съседство с великите сили, докато сферата на сигурност може да бъде съвместима със суверенитета на по-малките страни – и особено ако по-малките държави приемат неутралитет.
Доктрината „Монро“ от 1823 г. често се цитира като първото голямо утвърждаване на американското господство в Западното полукълбо. И все пак оригиналният текст на доктрината е по-скромен от по-късните интерпретации. Американският президент Джеймс Монро заявява, че европейските колониални сили не трябва да се опитват да правят по-нататъшна колонизация или политическа намеса в Западното полукълбо, докато Съединените щати от своя страна няма да се намесват в европейските дела.

Политиката на Рузвелт като сфера на влияние

Осемдесет години по-късно политиката на президента Теодор Рузвелт, обявена през 1904, драстично интерпретира Доктрината „Монро“. Докато Монро набляга на ненамесата, Рузвелт твърди, че САЩ имат не само правото, но и задължението да се намесват в делата на латиноамериканските нации, които по преценка на Вашингтон не отговарят на стандартите за „цивилизовано“ управление или финансова отговорност.
Това на практика трансформира отбранителната позиция в имперска. Според Рузвелт, Съединените щати многократно окупират митници, изпращат морски пехотинци и контролират финансите в страни от Доминиканската република до Никарагуа. През 20-ти и 21-ви век доктрината се превръща в гаранция за многократни интервенции на САЩ, смяна на режима и контрол – отличителни белези на самопровъзгласилата се и дефинирана сфера на влияние на САЩ, а не истинска сфера на сигурност.
По този начин политиката на Рузвелт многократно се оказва нелегитимна по отношение на суверенитета на по-малките държави в Западното полукълбо.

Руски и китайски концепции за сигурност

Съвременният речник за неделима или колективна сигурност, често използван от Русия и Китай, резонира добре с идеята за сфера на сигурност. Неделимата сигурност твърди, че една държава не може да засили собствената си сигурност за сметка на друга. За Русия разширяването на НАТО в Украйна или Грузия се разглежда не като благоприятно разширяване, а като пряка заплаха за сферата на сигурността на Русия. За Китай военните съюзи на САЩ около морската му периферия също се разглеждат като посегателства.
Американските критици твърдят, че Русия и Китай злоупотребяват с „неделимата сигурност“ като прикритие за опитите си за регионално господство. Американски служители и анализатори редовно твърдят, че интервенциите на Москва в Украйна и Грузия и действията на Пекин в Южнокитайско море са просто опити за създаване на сфери на влияние.
Въпреки това тези критики на САЩ не признават основателните опасения за сигурността на Русия и Китай по отношение на американските военни разполагания, включително бази и ракетни системи, както и факта, че САЩ със сигурност биха отхвърлили всяка подобна намеса на Русия или Китай в Западното полукълбо, както направиха по време на Кубинската ракетна криза от 1962 г. 

Неутралитетът като път към запазване на сигурност 

Как тогава по-малките държави в оспорваните региони могат да запазят както своята независимост, така и сигурността си по отношение на своите съседи, които са велики сили? Неутралитетът предлага най-надеждното и изпитано във времето решение. Неутрална Украйна – суверенна, демократична, но ангажирана да не приема военни бази на НАТО или Русия – ще уважава сферата на сигурност на Русия, докато бяга от сферата на влияние и по подобен начин ще защитава Европейския съюз от разширяване на руските военни бази и оръжейни системи на запад. Обявяването на неутралитет от Австрия през 1955 г. позволява на Съветския съюз да изтегли окупационната си армия от Австрия, без да се страхува, че собственото му изтегляне на силите ще бъде последвано от разширяване на силите на НАТО на изток. Исторически погледнато, неутралитетът на Финландия изпълнява една и съща функция за защита както на Съветския съюз, така и на Финландия.
Неутралитетът не е подчинение. Това е активна дипломатическа позиция, предназначена да увеличи максимално националния суверенитет, като същевременно признава геополитическите реалности на големите съседи. Неутралните държави могат да поддържат независима вътрешна политика и да участват в международни институции, при условие че избягват официалното военно обвързване с враждебни сили.

Извод

Международната политика отдавна е измъчвана от объркване на сигурността с влиянието. Великите сили също могат да се възползват от това двусмислие, оправдавайки интервенциите като „отбранителни“, докато всъщност преследват контрол. 
Реториката на Русия и Китай за неделима сигурност отразява основната им загриженост за периметри за отбрана, особено в ерата на ракетни системи, които могат да достигнат цели в Русия и Китай от съседни страни и американски бази.
Възможността за дипломацията днес е да легитимира идеята за сфери на сигурност, като същевременно отхвърли сферите на влияние. Неутралитетът предлага добре работеща и исторически изпитана формула за държави, потенциално притиснати между великите сили. Ако бъде признато и уважавано, това разграничение може да помогне за стабилизиране на отношенията между великите сили, като същевременно защитава суверенитета на по-малките държави, като по този начин създава по-сигурен международен ред.

Обективно БГ, със съкращения