ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ НА 75 ГОДИНИ

КОГА?

Каква ли съдба те очаква, мила родино, 

щом твойте чеда 

те зарязват без свян и пощада?

Щом толкова майки

не искат своето бебе в родилното 

и толкова бъдещи татковци 

са вече в Испания, САЩ и Канада?

Дали ти ги учиш 

да носят сърцето в портфейла 

и вредом за своето его да дирят късмет?

Но те ли теб изоставят?

Или тях изостави властта нискочела

И техните дипломи стават

еднопосочен билет?

Да, всеки ден губиш 

най-скъпото благо - своята младост.

Старееш във бедност.

Беднееш в растяща тъга...

Но тъй ли смирено

ще шепнем с теб: "Старост - нерадост"?

Кога ще потърсим 

спасителен изход?

Кога?

НА ХЪЛМА

Под мен - земя.

Над мен - небе.

И мойто тяло представлява 

отвесна 

трепкаща черта, 

която тук съединява 

земя с небе, 

звезди с трева, 

поезия със космогония...

Човекът 

всъщност е това - 

част от всемирната хармония.

Макар от малка висота, 

тъй разгадавам битието - 

с нозе, потънали в пръстта, 

с глава, 

извита към небето.

ВЕЧНАТА ПИЕСА

Излетяла от рамката на библейското видео - 

любовта е романтика,

съчетана с либидо.

Ту небесно орисана, ту привличане плажно - 

тя е нещо безсмислено 

и нещо свръхважно.

Едноактна пиеса със Адам и Ева...

Но не свършва пиесата 

и в днешната ера.

Почва все отначало тази сценка позната -  

вкусваш райската ябълка, 

а не виждаш змията.

ПЕТИЯТ СЕЗОН

О, колко бързо свършва любовта!

Подир последната илюзия

и първата покруса -

настава безразлична самота,

която вледенява всички чувства.

Тогава почва

петият сезон,

когато вън от датите живееш -

дори да виждаш цъфналия клон,

или да те засипва снеговеят.

Сълзата криеш във студен юмрук.

Дали си жив,

от огледалото разбираш.

Обърнал гръб на всеки образ друг,

и своя образ

искрено презираш.

И няма смях. И няма сълзи или стон.

Живееш тихо и самотно

в петия сезон -

без майски дъжд, без снеговита ярост,

без слънчев спомен,

без пеещ славей

и без крясък на отлитащи ята...

Ти съществуваш, ала сам не вярваш:

дали изобщо съществува

любовта?

ПОСЛЕДНАТА ЧЕТВЪРТ

Само нощем

разговарям с дневните истини:

безмълвно разнищвам

запомнени думи и погледи,

отминали стъпки,

случайни знаци на съдбата...

А тази нощ над моите мисли

тихо свети

последната четвърт на луната...

Всъщност  - неведнъж в живота си

съм посрещал

тази октомврийска нощ,

осветена от парче луна...

Но сега виждам себе си

в по-различна светлина:

защото

и аз съм навлязъл

в последната четвърт на живота си...

Здравей, смалена луна!

Вече и аз будувам

със смалено сияние -

сега съм три части спомен

и една четвърт надежда...

Мисълта ми прилича

на луна през октомври:

по-малко сияе,

но повече помни.

А може би

само привидно

е светлината ми избледняла...

Там, зад мрака индигов

луната

всъщност е цяла.

КРИЛАТИ ОТЧАЯНИЯ

Познавам и такива

мигове,

когато ме превива

тъмно отчаяние -

когато гледам отчуждено

този свят,

когато млъквам, наранен

от завист и ненавист.

Тогава идва

(е, не винаги ),

но идва пак при мене

единственият мой спасител  -

доброто

милосърдно

вдъхновение.

Усмихва се съчувствено

на мойте теглила.

Събужда в устните ми

думи премълчани.

И тихо слага

мънички крила

на мойте отчаяния.

Аз може да остана

в тъгата безпросветна,

ранен от своя ден,

превит от свойте рани...

Но знам, че там, в небето синьо

ще потрепва

голямо ято мои

крилати отчаяния.

 

ЧАШАТА

Животът ни разби се като чаша, 

ударена в циментовия под.

Събира генерацията наша 

парчета от предишния живот.

Купонен хляб. Училищни любови.

Семейни грижи. Битката за хляб...

Когато се наливаха основите 

на общо бъдеще (днес режем го на скрап).

Когато още вярвахме наивно:

Един за всички. Всички за един.

Бе пълна чашата със младо вино.

Или с горчиви глътки стар пелин.

Желаем да разкажем на децата 

какъв живот сме имали...Какъв?

Но трудно се събират стъкълцата.

Раняват често...

И потича кръв.

ЛИРИЧНА ДИАГНОЗА

             "Богат съм на загуби, знам..."

           (Из мое предишно стихотворение)

Да, богат съм на загуби. Не било поза...

Ами рано поставил съм

една диагноза

на съдбата си ветрена: губех любови,

уж спечелени битки

и шансове нови,

губех стари приятелства, парични суми...

Вместо тях, ми оставаха

лирични думи...

Честни думи! Не мислех за своята кожа.

И на никоя власт

не успях да се сложа...

Тъй останах поет! И бих се проклинал,

ако иначе беше

животът ми минал.

ЧУДОВИЩЕ

Аз ви гледах от близкия хълм 

как създавахте това чудовище -

как го хранехте с вкусни лъжи, 

как го кичехте с красиви подлости.

Как му вливахте сила и власт,

как му вдъхвахте своята злоба -

тъмна злоба към всеки 

честен талант,

срещу всичко, от вас по-високо.

И то растеше, прилично на вас.

И очаквахте да ви обслужва -

да се зъби на околния свят,

а пък на вас то да бъде послушно.

Вие му се радвахте - как вдига снага

как нокти разперва 

и хищно вие...

Затова, господа, не ревете сега,

че сте негови жертви

и вие!

БЕЗСРЕБЪРНИК

С голямата лъжа кой може да се мери?

Отказвам се. 

Ръцете си прибирам зад гърба...

Уви, не съм роден да правя далавери.

Да съм един безсребърник

е моята съдба.

И с тази невъзможност сутрин аз се будя.

"Как да надхитря другите?" - 

не е мой въпрос.

Честта си не продавам - като някой Юда.

Макар че аз самият

далеч съм от Христос.

Да, свойте слабости не мога да избегна.

Но зная - предпочита

сърцето ми добро

да вижда тридесет ръце протегнати,

наместо 

тридесет монети от сребро!

Георги КОНСТАНТИНОВ е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на повече от 30 книги с поезия, сред които "Една усмивка ми е столица"(1967), "Неграмотно сърце" (1978), "Общителен самотник" (1982), "Обичам те дотук" (1992- 2003), "Дърво и птица" (1999),"Вечерна дъга" (2007), "Любовно разписание" (2007-2008), "Врана в снега" (2011), "Човек за споделяне" (2013), "Вълнение в Константинопол" (2013), "Неделен човек" (2017) и др.

Автор е и на книги за деца. Неговият роман "Туфо рижият пират" е издаден и на френски, немски, руски, украински, казахски и полски.

Носител е на национални и международни награди за поезия. Почетен гражданин е на Плевен. Почетен председател на Българския П.Е.Н.-център и директор на сп. “Пламък”