Георги Калоянчев: И когато нямате хляб, аз пак ще ви обичам

Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гуши някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин в късните дни на есента на своя живот.
Безбройни са световните превратности, в които се вре человек из своя си живот. Докато е малък человек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже "мама", и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва човек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят накрая кой знае къде по трудните друмища на голямата световна поквара, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи, безплодни занаятия.
Кога мравката срещне мравка, тя я докосне с краченце, за да й каже къде има зрънце, тревичка или сладко коренче. Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят къде има повече цветний прашец.
А ние, людете, твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед за един един-единствен луч на взаимно разбирание и топлинка. А колко радостно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, от това непрестанно "ръг натам", "ръг насам". Ако си спомним, че тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори влюбените, когато се целуват, се спират на място.
Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовен за хората, но най-лъжовно е времето. Чака то човек да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез... И хоп - тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му лисне в косите, залепи му печално устни.
Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен. Нищо подобно, млади хора. У мен няма боязън. В тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си какъв огън ще бъде това? А ний какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка... И накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.
Мой беден български народ! В душата ти препускат гладни ветрове, в нивята ти кълнат бурени, в домовете ти кълни безверие.
Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван. От светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници.
Мой нещастен български народ. Ние, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България. И на тая граница митничари няма, на тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тези, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас.
Мой нещастен български народе, заради страданието ти - поклон.
Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има оная стара приказка: "имало едно време един дядо и една баба". Когато няма сол, има сълзи и от тях ще я добием.
Но когато няма вяра - тогава е страшно.
И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа - аз ще ви обичам. И когато се чудите как да свържете двата края - аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой, някъде ви обича. Тази страна ви обича - слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето, че България ви обича.
Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гуши някъде и моя милост. Дано, когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин в късните дни на есента на своя живот.
------
Из "Кукер Кабаре", по текст на Любомир Пеевски, 1 април 2002 г., "Шоуто на Слави", bTV