Европа се умори, Борисов - също. Протестът - и той

Доц. Николай ДИМИТРОВ,
социален психолог

"В шеги и закачки" протестите са вече на 100 дни. И вместо отдавна да се е случило нещо, както би ни се искало, виждаме как морето не можа, но дъждът кротко отказва хора и отмива надежди... Ключовият проблем остана, че политиците, изключая спорадичните появи на президента, продължават да се пазят от площада. Хем протестът е срещу ГЕРБ и правителството (и срещу главния прокурор), хем парламентарната опозиция се страхува да го "яхне". Явно едно е да дразниш премиера, друго - да дразниш главния прокурор (президентът видя). И извънпарламентарната опозиция я няма - Мая Манолова организира "хепънинги", но все другаде: излъчва в мрежата от язовири, от плажа във Варна, от Стара Загора, от бул. "Ломско шосе" - почти извън София, а Христо Иванов няма време да иде на площада от гостувания по телевизии и радиостанции. В ХХI век политиката се прави по телевизията и в интернет, не по площадите - факт. Но по-нелепо е, че и звездите се пазят от протеста. Някои не излизат безплатно, а по предизборни митинги ги виждаме, но други няма. Дори този, който би имал най-голяма полза - Слави Трифонов, също предпочита уюта на "диванния протест", явно опиянен от проучванията, които му дават повече от добри резултати. Но в опиянението си пропуска две важни неща: социолозите традиционно питат "Ако изборите бяха днес...", а те не са днес; и второ - анкетираният е в хипотетична ситуация, в която заявява нагласите си. А от възможното ("бих гласувал") до реалното поведение ("отивам да гласувам") има доста "гъби за бране". 

В същото време бием рекорди в данните за коронавируса: заразените са повече, увеличават се по-бързо, отколкото през пролетта, но по-строги мерки и карантина властта твърдо отказва да въведе. Защото са й абсолютно противопоказни точно сега: първо - ще се разтълкува като опит да спре протестите, което не само ще "развали ефекта от дъжда", но и ще налее "още вода в мелницата" на противниците им; второ - защото неизбежно ще предизвика силно недоволство, включително у електората на ГЕРБ, което е прекалено голям риск. Но има и трето - карантината отново би затворила молове, ресторанти и дискотеки, а бюджетът очаква данъци. Затова управляващите предприеха друга стъпка: 

щедро развързаха кесиите

Хубаво е чат-пат да има избори - както три години няма пари за нищо, изведнъж на края на четвъртата, щом властта започне да събира багажа (за всеки случай), все намира по нещо: тук 5 лева в прането, там 5 лева в нощното шкафче... И изневиделица проимахме пари за детски надбавки, за ремонт на участъка Чирпан-Стара Загора, за заплати на учителите, че даже и на университетските преподаватели, за увеличение на пенсиите, за първолаците... Но на целия този фон възниква въпрос: Къде е министърът на финансите?! Кирил Ананиев често е определян като "най-добрия ни бюджетар", но освен че поначало не обича публичността, сякаш целенасочено в момента е държан настрана... Може би защото поне той осъзнава, че сегашното правителство слага бомба със закъснител за следващото. Много е лесно да предвиждаш разходи за догодина, без да имаш добри приходи през тази, още повече при разходите, които още сега се правят. А ако все пак по някакъв начин ГЕРБ спечели изборите догодина (защото те, независимо кога точно, май ще са тогава), няма да е първи път, в който премиерът прави рязък завой в обещанията си. Но най-любопитно е, че инициативата за всички харчения, обявени през последните дни, идва не от Борисов, както винаги досега, а от социалния министър Сачева. Той се появява само накрая, за да потвърди - и то в телеграфен стил. Което е нетипично. Но не и необяснимо.

През 1969 г. американска психиатърка извежда пет етапа на реакция при загуба: отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане. За относително кратко при Борисов вече видяхме преминаване през първите три: отричането беше покрай летните разходки с джипа, най-вече из Северозапада, когато откриваше заводи и наглеждаше строежи, посрещан от възторжени трудещи се. Гневът беше най-видим на злополучната конференция в "София тех парк", когато набързо строи редиците и нахока опозиция и протестиращи, а малко след това дойде онзи почти рекламен слоган "Време е за моите решения", "кавардисан" със снимката с внуците, обещанието, че полицията няма да пипа барикадите, и даже предложи на протестиращите нещо, което сами искат - нова Конституция. Така, без прекия дразнител, протестът беше 

оставен да се "самозагаси"

Хвърлянето на пари във всевъзможни посоки много лесно може да се сметне за част от етапа на пазаренето (че опитва да си купи подкрепа), но всъщност е явен признак, че Борисов вече е в следващата фаза - на "депресията". Народната любов е горивото на суетните, а премиерът вече я няма в количеството и качеството, на които е свикнал. Вече е уморен, все по-рядко се появява на публични места, опозицията го обвини, че "не ходи и на работа", а когато го виждаме - не е с типичния хашлашко-бодряшки тонус, говоренето му е все по-вяло, някак "философско", усеща се, че оная "наслада от властта" я няма - дори и любимото обикаляне "с джипката" вече видимо не е толкова приятно, колкото беше. Пък и помислете, ние сами в какви емоционални състояния харчим най-много, кога имаме нужда от "шопинг терапия"... Авторката на този модел, психиатърката Елизабет Кюблер-Рос, смята, че няма срок за преминаване през всяко състояние, както и че човек може да остане достатъчно дълго, дори "да застине", във всяко от тях. Така че: кога и дали ще стигнем до петата фаза - до приемането - едва ли може да се прогнозира точно. А в политиката понякога е нужна и искра отвън.

Но искрата съвсем не е тази, която на всички ни се искаше да е - гласуваната наскоро декларация на Европейския парламент. От нея 

няма да последва нещо съществено 

нито пък е обвързваща. Евродепутатите отдавна декларират какво ли не, дори и всевъзможни еврогрехове на Полша и Унгария, но нито Орбан, нито Дуда се впечатляват особено. Надеждите на ГЕРБ бяха, че документът, в първоначалния му вид, ще е индулгенцията, с която да разгромят противниците си, които "само ни излагат пред чужденците", да демонстрират плодовете на "близкото приятелство" на Борисов с "ключовите фактори" и всичко да остане постарому. Но видяхме, че в глобалната политика както няма вечни врагове, така няма и вечни приятели - вечни са само интересите. И понеже в момента интересът на Европа е да намери "жертвения козел", съдбата много удобно й го поднесе. Някой трябва да бъде порицан за назидание. Брекзит добавя нови съчки в огъня на евроскептицизма и критики, че съюзът е загубил връзка с действителността и има нужда от спешна и дълбока реформа. Но ако унгарецът Орбан никога не е бил "душата на компанията" в ЕС, а Полша е една от най-големите държави и с 52 евродепутати, а отделно двете са в т.нар. Вишеградска четворка (със Словакия и Чехия) - междудържавно образувание, създадено за да отстоява единни позиции на членките в преследването на общи цели, то добродушното послушание, граничещо с безпринципност при обсъждането и вземането на решения, което сме свикнали да гледаме от Борисов в Брюксел (и което дълго беше печеливш ход), накрая се оказа много добра възможност. И Европа влезе в ролята на "строгата класна", наказваща любимия си подмазвач. И защото й е бил любимец, но е сгафил, и за назидание на "не-любимците".