Етнографът историк от Пещера

Днес се навършват 100 години от рождението на видния български учен акад. Веселин Хаджиниколов. Той се ражда на 4 май 1917 г. в Пазарджик, но е израсъл в Пещера, откъдето е и семейството му. На 27 април т.г. общинският съвет в Пещера организира честване по повод на юбилея, чийто гост бе синът на учения - проф. Димитър Хаджиниколов.
Бащата на Веселин умира рано и поради липса на средства той завършва Духовната семинария в Пловдив, като ползва стипендия. След това следва в Богословския факултет на Софийския университет и го завършва през 1941 г. За кратко време е учител в Пещера, но се премества в София, за да учи право в Софийския университет. През Втората световна война служи в армията и едновременно завършва право в Софийския университет. След войната и настъпилите революционни промени се нарежда сред историците от новото поколение, което дава на науката ни видни имена като самия него, Александър Бурмов, Димитър Косев, Христо Христов, Димитър Ангелов, Николай Тодоров, Христо Гандев и др.
Основните му интереси са в областта на стопанската история, профсъюзното движение, българо-руските и българо-германските отношения, живота и дейността на Георги Димитров, теорията на етнографията и етнографията на България, родознанието. До 1972 г. е професор по история в Българската академия на науките, когато става и доктор на историческите науки. През същата година проф. Веселин Хаджиниколов става директор на Етнографския институт с музей при БАН. Повече от четвърт век се посвещава на етнографската наука. Занимава се активно с предмета, структурата, връзките с другите хуманитарни науки. Акад. Хаджиниколов доказва организационните си способности и като главен редактор на списание "Исторически преглед", зам.-ректор на ВИИ "Карл Маркс" (днес УНССС), в много други организации, съюзи, редакции, научни звена, свързани с историческата наука и с обществения живот.
Автор и съавтор е на следните по-важни трудове: "Стопански отношения и връзки между България и Съветския съюз до Девети септември (1917-1944)", "Революционното профсъюзно движение в България. Кратък исторически очерк", "Обща стопанска история"; "Нова и най-нова стопанска история", "Георги Димитров. Биографичен очерк"; "Етнография и съвременност"; "Теоретико-методологически проблеми на етнографската наука"; "Българска народна култура"; "Българо-германски отношения и връзки (том 2-4); Етнография на България" в три тома и др.
След промените през 1989 г. взема дейно участие в работата на Македонския научен институт като член на съвета. До кончината си на 30 май 2003 г. ученият остава верен на левите си убеждения и продължава своите научни изследвания по въпросите на българския етнос и родознанието.
"Веселин Хаджиниколов е един от бележитите творци на нашия град Пещера. Неговото огромно научноизследователско дело обхваща проблемите на историята и историографията, на етнографията, стопанската история, профсъюзното движение и на българо-руските отношения. Със своите трудове той оставя трайни следи в съвременната българска историческа наука". Това каза на тържеството за юбилея директорът на Историческия музей в Пещера Георги Шопов. И припомни, че на акад. Хаджиниколов е инициативата за подготовката и написването на десеттомната "Българска етнография", от която излиза само том 1 през 1966 г.
През целия си творчески път той не забравя Пещера. През 1983 г. под неговото ръководство е редактирана и излиза от печат с негов предговор първата история на Пещера под наслов "Страници из миналото на град Пещера". И днес като извор на родолюбие тя е настолна книга в голяма част от семейните библиотеки на пещерци, твърди Георги Шопов.

Из "В науката няма окончателни истини"

                 
Акад. Веселин Хаджиниколов

В редица страни е разпространено становището, че най-съществените белези на етноса се намират в спецификата или особеностите на неговата култура, включително и езика, в психиката или душевността на хората, които го образуват, т.е. в тяхното етническо самосъзнание (етническа самоидентичност) и етническа психология, водещи до съзнанието за своето единство и за отликата от други подобни образувания, в битовите различия.
Има специалисти, които схващат по-широко белезите или признаците на етноса, като прибавят към тях още редица допълнителни белези, смятани от някои даже за основни. Това са етническата територия, икономиката с нейните особености на определен етап от развитието на етноса, общият произход и продължителното съжителство на онези, които го образуват, ролята на държавата и държавната власт като съществен фактор на етническия генезис и развитие и др.
Както се вижда, сред основните и допълнителните етнически признаци или белези се очертават две основни групи: обективни и субективни белези. Продължително време, особено в страните от Източна Европа, се отдаваше предпочитание на предимно обективните черти на етноса и на неговите исторически форми, като се опростяваше една историческа категория, която има много повече корени и по-широко историческо съдържание. Днес по мое мнение се отива обаче в друга крайност, като се догматизират само субективните етнически белези. Дори се отива до там, че за единствен и дори абсолютен определител на етноса се приема етническото самосъзнание, съответно - етническата самоидентификация.
Съществуват още редица други понятия и термини, производни на категорията етнос. И по тях, както и по всичко казано, продължава да се спори в науката и в обществено-политическата практика. Ето защо не само не е точно, но е и научно неправилно да се твърди, че народ, етнос, нация са отдавна изяснени категории.