Едвин Сугарев - призракът от гардероба на прехода

Понякога имам усещането, че историческото време в България не помръдва с милиметър. У нас времето минава имитативно и единственият белег за промяната на епохата е технологичният напредък на цивилизацията. Ментално страната стои в своето средновековие, там, където сенките по стените са припознавани като древни демони, а мистичните души чакат някакво небесно откровение да се разтовари върху тях свише по слънчев начин. Няма как по друг начин да си обясним бруталното повтаряне на исторически ситуации и то съвсем по марксистки - тоест по все по-фарсов начин. Ако историята продължава все така, най-накрая България ще завърши в състояние на един безкраен карнавал, който се носи от вечност към вечност, без никакъв исторически бряг. Бъдете убедени.
Повод за тези мои думи ми даде обявената тези дни гладна стачка на Едвин Сугарев в знак на протест срещу кабинета "Орешарски". В някои сайтове дори видях заглавието "Едвин Сугарев обяви гладна стачка до смърт".
Ако има фигура, която символизира безпощадната нелепост на прехода, това е именно този Едвин Сугарев, който превърна гладната стачка в свой собствен нарцистичен инструмент, в негов собствен начин за саморазправа със света и оръжие за битка с демоните, които вълнуват неспокойната му душа.
Вероятно новината би предизвикала нещо повече от ирония, ако тази гладна стачка не е гладна стачка номер 3 в кариерата на този поет, политик, бесуващ на свободна практика, картонена фигура от прехода, програмиран луд за нечисти цели.
За първи път се сблъсках с фигурата на Сугарев в мътното начало на прехода, когато от мъглата на анонимността се появи този поет с налудничав поглед, талибанска душа и съскащ глас. Още тогава беше очевидно, че той е направен точно от тази мая, която беляза всички размирни години - конспиративна психика, сталинистки поглед, кинжална душа и сектански характер. Заради хора като Сугарев българското общество и до днес не може да стигне до някаква елементарна форма на консенсус.
През 1993 година, когато правителството на Филип Димитров бе рухнало, а СДС влезе в спиралата на вътрешните си разпри, Едвин Сугарев обяви първата си гладна стачка. С нея той искаше да свали Желю Желев, нарочен като основен мотор за свалянето на кабинета, чрез прословутите "Боянски ливади". Сугарев, автор на мрачна, демонична, протяжна и неразбираема поезия, започна своя арт-хепънинг на гладуването и даде ясен знак, че талибанската епоха в политиката започва с пълна сила. Вече не си спомням колко време трая неговото гладуване. Нереалистично дълго беше и заради това от един момент нататък народът престана да вярва в легендата за Гладуващия Син Светец. Вероятно това се дължеше и на купчината истерични седесари, които обикаляха из медиите да твърдят, че Едвин щял да умре всеки момент. Не умря. Оцеля. Продължи да задръства пространството със своите месиански видения.
А само за информация на младото поколение - гладна стачка номер 1 на този образ от прехода бе през 1991 година, когато той гладува като част от групата на 39-те - депутати от СДС, които не искаха да се подписва конституцията. Тия пичове просто знаеха, че ще стават богати по време на прехода и очевидно бяха решили да се вталяват.
Но да се върнем пак към житието Сугарево. По някое време поведението му бе станало толкова ексцентрично, а нарастващата му склонност към конспирации бе станала така очевидна, че дори когато СДС се завърна на власт през 1997 година, Иван Костов се принуди да се отърве от него. Прати го посланик в Индия и Монголия, възможно най-далече от България, за да не пречи на превръщането на сините редици в стройна партия с олигархична и приватизационна закваска.
Завръщането на Сугарев от дипломатическата мисия съвпадна с периода, когато в България за кратко се бе установил някакъв политически мир, дори и с цената на това, че политиката бе глътнала вода, но точно този период бе обществено неплодотворен за Сугарев. Душата на политическия терорист просто не може да търпи състояние на покой, защото го чувства като измама. През това време той се замеси в битка с бившия главен прокурор Никола Филчев, сътворяваше интриги, но без много чуваемост.
Съдбата обаче винаги е на страната на провокаторите. И тя не забрави за своя любимец. Звездният миг на Едвин отново дойде при управлението на ГЕРБ. Съвестта му, платена с герберски пари, заработи в полза на Бойко Борисов с целия си капацитет и енергия. Сугарев е известен с това, че може да изпълнява поръчки, но озарен от месиански блясък, все едно небето му го е поръчало. ГЕРБ знаеха как да използват Едвин качествено. Пуснаха го като оръжие за разбиване на остатъчния син вот, като бъг в сините редици, който да привлича гласоподаватели за тях, като цех за мокри поръчки срещу БСП, понеже, да не забравяме, това си е любимата мишена на Сугарев. Изобщо той стана нещо като параноичен андроид на ГЕРБ, медиен неуправляем ракетен снаряд, луд за връзване, който обаче им служеше като момче за всичко.
А в дните след подаването на оставка на кабинета на Борисов, Сугарев изживя своя виртуален възход. То не бяха теории на конспирацията, шамански клетви срещу комунистите, проклятия към всеки, който не харесва ГЕРБ. Изобщо със своите трансформации и различни политически проекции Едвин Сугарев е най-добрата метафора на прехода и негов антиморален характер. Той е символ на окончателната антиинтелектуалност, която подло подменя фактите с убеденост, истинските истории с виденията, логиката с манипулация и истинската емоция с душевния тероризъм.
Заради това днес, когато София се бунтува срещу олигархията или поне така твърди, ми е много чудно какво е отношението на хората към тази непоискана от никого, дошла от миналото гладна стачка, един нелеп опит да се възкреси миналото и отново брутално да се върнем към началото на прехода.
Защото протестиращите трябва да си дават една сметка, че паразитите са се впили в тяхната вълна и правят всичко възможно да използват чуждата енергия, за да възкръснат или поне да получат измамно усащене на живот.
Защото клонингите на Едвин идват по протестите, бъдете убедени. Заслепени от красиви думи и модни тениски, не пропускайте именно това. Призраците от виновното дясно минало знаят да паразитират именно върху такива каузи. Техни са псувните и размаханите средни пръсти, само те знаят да съществуват в среда на абсолютен хейт, понеже единствено в такава среда не е необходимо да развиваш идеи. Едвин Сугарев е призракът от гардероба на прехода, политическият вампир, който символизира най-мрачните времена на противопоставяне.
Той е символ на това, че последното нещо, от което се нуждае тази изстрадала и тъжна страна, е поредната доза дясна политика. Хора като Едвин Сугарев сложиха маркер на политиката като нещо ревашистко, ужасно, отмъстително, съскащо и размахващо пръсти. Представете си това в икономиката. Представете си това отново в обществото...
А когато дадат трибуна на призраците от гардероба, това е ясен знак, че някой е подготвил всичко описано.
Ще поживеем и ще видим. И най-вероятно ще погладуваме. Доста.
И нямам предвид единствено Едвин Сугарев. Уви.