"Единствената любов" на Христо Черняев

Йордан Костурков

"Единствена любов" символично антологизира лириката на Христо Черняев - събирайки творби от негови емблематични книги: "Животът, който не умира", "Сребърни зарани", "Далечни гари", "Старопланински дни", "Пясъчен пръстен", "Крайбрежие", "Огнище", "Апостоли на българския дух". Този поет, който никога не е "нашумявал", винаги е присъствал респектиращо в съвременната българска поезия и за него не случайно са писали критици като Ефрем Каранфилов, Симеон Правчанов, Иван Спасов, Здравко Недков, Симеон Хаджикосев, Димитър Танев, а също и колегите му Николай Стайков, Иван Бурин, Матей Шопкин.

В поезията "чистите" лирици винаги са били възприемани като истински магьосници на поезията. И макар Христо Черняев някога да бе наричан "комсомолски" поет и вероятно беше единственият "титулуван" така, днес ми се струва, че това е било само начин да бъде той разпознат като кристално чист лирически творец.
Неговият поетичен регистър е богат и звучи естествено в сложността си - от "Море и суша", "Залез край морето" и "Рибарите", "Той ходеше покрай морето" на този син на Варна, до философските рефлексии в "Не ми остава нищичко", "Далечни гари", "Късен сняг".
Поезията на Христо Черняев е един свят, който той ни открива - познат и необикновен едновременно, в който той:
...свойте песни бих ви пращал...
...в шепнещия глас на вятъра.
В представите на Христо Черняев лириката е поезия на красотата, написана красиво - в това е магията му на творец, вълшебството на простите му думи. Това е силна и добра поезия, която не може да бъде измислена, съчинена, тя е родена, вероятно и без поетът да разбира как.
В образната система на този поет няма нито мистика, нито екзотика, нищо неземно - той умее да създава цветовете и звуците, музиката и картините на своя реален, населен с всичко близко и познато, сякаш неудобно за поезия, и вероятно така той постига истинност и оригиналност, мащабност и интимност едновременно. С едно голямо обещание: Сърцето ми само ще ви намери.