Духовното днес е изтласкано в ъгъла

Ивайло Христов е популярен български театрален и киноактьор, режисьор и преподавател в НАТФИЗ. Роден е в София на 10 декември 1955 г. Завършва ВИТИЗ през 1980 г. в класа по актьорско майсторство на проф. Сашо Стоянов. По разпределение работи в Държавния театър в Сливен до 1985 г., а от 1986-а - в Театъра на българската армия. От 1992 г. е асистент на проф. Стефан Данаилов в НАТФИЗ.

Цитат:
Има смисъл да се работи в името
на талантливите млади хора

- Защо приехте поканата на ямболския театър да поставите "Арт" на тяхна сцена? Познавате ли трупата, работили ли сте с нея?
- Познавам ги много добре. С Мишо и Добрин сме ученици на проф. Сашо Стоянов (аз съм малко по-голям от тях) и всички, които сме завършили при него, сме си като роднини. С удоволствие приех поканата заради възможността да работя за първи път с ямболския театър, да работя с Михаил Лазаров, Добрин Стоянов и Волен Митев, и не на последно място - с авторката Ясмина Реза. "Арт" е едно от най-добрите неща, писани през последните години. Преди време поставих друга нейна пиеса - "Живот в три версии" в Сливенския и в Пловдивския театър, копродукция с Модерен театър. Така че този сезон с голямо удоволствие се отдадох на Ясмина Реза. Тя е изключителен автор!
- Пиесата има три постановки у нас - на Леон Даниел в Театъра на армията, на Пламен Марков в МГТ "Зад канала" и на Атанас О'Махони в Ловешкия театър. Каква ще бъде вашата "хватка"?
- Не знам дали мога да направя нещо повече от онова, което е заложила авторката в текста. Тя е като математик в писането на драматургия - всяка думичка, всяко изречение си има своя смисъл и си тежи на мястото. Нейните текстове са математически подредени. В този смисъл предпочитам да бъда верен на нея и мисля, че това е ключът.
- Явно много се харесва тази пиеса - може би защото поставя общочовешки проблеми, актуални за всяко време.
- Откакто въобще съществува езикът като средство за комуникация, сигурно още оттогава е възникнал този проблем. И не вярвам да престане да съществува, докато има хора на тази земя. Наистина е любопитно - тя много добре го умее: от един малък, дребен факт в края на пиесата прави такива мащабни заключения, че й се възхищаваш и на начина, по който пише, и на идеята. От една тъпа случка - че един си купил бяла картина и другият не може да приеме този факт, изведнъж разбираме колко самотно същество е човекът на тази земя. Уж разговаряш, уж имаш приятели, разчиташ на тях, а едно такова малко камъче ни показва колко сме сами, колко не се разбираме. Оказва се, че езикът по-скоро е измамно средство за общуване. Както казва Екзюпери, най-важното е невидимо за очите, а видимо за сърцето, пък ние като че ли тези сетива толкова много сме ги потиснали, кастрирали, че човек е сам на тази планета. Страшно е, но и красиво.
- Изглежда, че се разделяте поравно между театъра и киното - коя е по-голямата любов?
- Киното е нещо, което ме привлича още от ученическите години, оттогава съм прочут киноман, можех да изгледам на ден по 3-4 филма и да не ми омръзне. И до ден днешен е така. В този смисъл някак си киното ме запали. Театърът е нещо, което ме възпита, формира - колкото бях киноман, толкова бях и театроман. Може би... да, трудно е да се носят две дини под една мишница, но защо пък човек да не опита!
- Може би така се чувствате по-завършен?
- Разбира се. Още повече, че и двете изкуства ми дават възможност да водя диалог с хората - в киносалона или в театралната зала. А когато има възможност да се проведе диалог - какво по-хубаво! В крайна сметка за това живеем.
- Но днес, когато говорим за театър, а и за кино - винаги в един момент става дума за пари... Модерен театър - моя радост и болка - тази фраза ми звучи напоследък в ума, когато се спомене вашето име.
- Точно така е! Идеята беше прекрасна, реализацията - много трудна, но въпреки всичко имаме зала, имаше и състав. Може би бяхме на ръба да осъществим една прекрасна мечта. Но, за съжаление, живеем в такова време, където духовното е изтласкано в ъгъла. Навсякъде по света, дори държавата дава едно рамо, една малка помощ, или общината, в различните държави е различно, тук няма уредба, няма закон. Но преди да има закон, трябва да има политическа воля, да има нужда от изкуство, от духовност. Ами... още не сме дорасли до тези работи.
- Какви са изгледите за Модерен театър?
- Не са никак добри...
- Вие, за разлика от други творци, не се срамувате от думата "комерсиално".
- Не смятам, че комерсиалното е пошло, разбира се, има и пошло. Наскоро мои приятели заминаха да гледат в Атина, в Епидавър, едно представление на "Ричард III" с режисьор Сам Мендес и Кевин Спейси в главната роля. Това представление обикаля цяла Европа, така или иначе, е комерсиално. Печели пари. Но е художествен факт. Тук продължава да се влага един единствен смисъл в думата комерсиално - пошло. Ами не е верно. Има куп примери, където художествени факти са комерсиални.
- Защо казвате, че на българския театър му трябва капитализъм?
- Няма истински пазар в България, както има в другите страни, в смисъл актьорите да се борят за ролите и за работата си, режисьорите да бъдат отговорни за онова, което са поставили. Защо трябва да се хвърлят някакви пари, после представлението да се изиграе три пъти и този експеримент след години да не донесе някакви други дивиденти. Затова казвам, че трябва да има капитализъм. Капитализмът не е лоша дума.
- Работите с различни театри в София, в страната - според вас може ли да има общовалидни правила, изисквания, финансови условия за всички?
- Условията за всички театри няма как да са еднакви - не може с един и същ статут да бъдат Народният театър и театърът в някой малък град. Според мен трябва да има диференциация, целите да са ясни и тогава да се влагат необходимите средства, за да се реализират. Нормално е в Народния театър, като национален институт, да се влагат повече средства и отговорността, разбира се, да е далеч по-голяма. Театърът в България продължава да върви по начина, по който си вървеше от едно време. Когато бях млад артист, имаше т.нар. точкова система, ролите се категоризираха - за главна, за второстепенна и т.н. се начисляваха точки и на края на месеца се получаваше съответно заплащане. И сега е същото - е, това ли е реформата? Не може да правиш реформа, преди да си приел закон, преди да имаш ясна идея какво трябва да представлява театърът в България.
- Имам любим спектакъл, в който сте и актьор, и режисьор - "Клюки от Ада" от Жан-Ноел Фенуик. Той казва: "Адът е някъде там, на земята, сред близки и приятели..."
- Точно така. Цялата пиеса е реплика на пиесата на Сартр, където той казва, че адът - това сме ние.
- Как бихте продължили изречението на Фенуик?
- Какво да го продължавам - ние живеем в него...
- В най-новата ви роля - на Уили Ломън от "Смъртта на търговския пътник" в Народния театър, играете средния човек. Всъщност на средния човек се крепи съществуването на света. Обаче днес неговото положение у нас никак не е леко - богатите се оправят при всички обстоятелства, бедните ги включват в различни програми, а средният човек...
- Какво да прави? За мен беше изключително изненадващо, защото още от ВИТИЗ не бях чел пиесата на Артър Милър - а и тя не е поставяна от десетилетия, - че е зверски съвременна. Има една много хубава реплика - тя ще отговори на въпроса ви. Уили Ломън казва: "Докъде се докарах - като умрял да ми плащат повече пари, отколкото като жив, не е ли смешно!"
- Какво мислите за наградите - обрахте големи отличия с филмите си. "Емигранти" взе "Златна роза", след това "Стъпки в пясъка" стана фаворит на публиката на "Златна роза", на журито на "Любовта е лудост", на журито за балкански филм на СФФ 2011...
- Вече съм на години, на които не ме радват толкова. Не, радват ме, разбира се, хубаво е човек да получава награда, но някак си гледам по-умерено, не като на по-млада възраст. Наградата на публиката е много ценна, когато колегите те оценяват - също е добре. Хубаво е, че ги има тези театрални и киноотличия, защото те правят изкуството по-популярно, да се говори за него. Одобрението е важно не само за човека на изкуството, а за всекиго.
- Всъщност киногилдията нищо не успя да постигне с протестите си...
- Доколкото разбирам, през септември пак ще се излиза на улицата...
- Но като няма държавно финансиране, как ще снимате оттук нататък?
- Това е страшно голям проблем! Ако няма финансиране, не мога да направя филм със собствени пари. Няма как кризата да е извинение, никой не може да ме убеди, че 15 милиона лева за кинопроизводство ще са в тежест на една държава. Това е несъстоятелно, нямат никакви аргументи. В ХХI век сме, с извиване на ръце е тъпо човек да се бори. Ако държавниците не са осмислили, че народ без духовност не е народ, а държавата се превръща в територия, парче земя. Какво ще кажат следващите поколения, ако ние днес не създаваме изкуство и култура?
- След 120 роли в театъра и киното има ли нещо, което страстно ви се играе?
- Затова с удоволствие се съгласих да репетирам в Народния театър "Смъртта на търговския пътник" - това е роля, която ми се играеше. Такова сложно, дълбоко нещо отдавна не бях правил. Със сигурност има и други роли, които бих работил.
- Хората ви се чудят на енергията - играете и режисирате в театъра, в киното, грижите се за Модерен театър, преподавате...
- Сигурно е въпрос на характер, но много ми помага и общуването със студентите в академията. Единствено като ги гледам, разбирам, убеден съм, че има смисъл да се работи в името на тези талантливи млади хора.
- А те къде ще работят един ден - вярвате ли, че ще имат поле за изява у нас?
- Ще се нагодят. Те имат далеч по-креативно мислене от моето поколение. Страшно ме радва, че са рефлективни, не се притесняват, като завършат, ако не се реализират веднага като артисти. Ще отидат да учат или работят нещо друго. Това, че ще снимат някъде сериал или реклама, или ще вземат роля в провинцията - те са далеч по-подвижни от моето поколение. Ние тогава задължително отивахме по разпределение и т.н. и това сигурно ни направи по-мудни. Докато те са с друго мислене. И това е много добре. И да, тази енергия черпя единствено от работата ми с тях и твърдото ми убеждение, че човек трябва да се занимава с такива хора, а не с чиновници в предпенсионна възраст например.