Духовната инфантилност ражда политически цинизъм

Проф. Орлин Загоров

Синдромът на духовната инфантилност е една от трайните характеристики на обществото през периоди на дълбока криза. Тогава все повече хора стават жертва на това кризисно състояние на духа. Духовната инфантилност е израз на: 1) недоизградена ценностна система; 2) нарушено равновесие на ценностите в резултат на радикална промяна; 3) външен натиск за налагане на чужди ценности, накърняващи вътрешния хомеостазис на личността или на цели социални групи.
Характерната черта на времето, в което живеем, се състои в това, че почти на всяка крачка в собствения ни живот се сблъскваме с прояви на срастване на духовната инфантилност с политически цинизъм. Типични признаци на този опасен синдром са

тотално опошляване

лумпенизация на мисленето, неадекватност в мислите и поведението на много хора. В такава ситуация, както отбелязва Димо Казасов, "Партиите считат себе си за олицетворение на държавата. Партизаните се пъчат като носители на държавната власт. Някои наричат това състояние демокрация. За нас то е една безсрамна и безчестна партийна диктатура." Опасността от това явление расте поради това, че в името на демокрацията определени политически сили у нас поддържат и полагат усилия да се възпроизвежда в широки мащаби действието на "съзнанието в колапс". Тези политически сили очевидно имат нужда от маргинали и лумпени, от хора без адекватни образованост и цивилизованост, защото най-лесно се поддават на манипулация. Те нямат трайни идеали, нямат изградена ценностна система. Лумпените лесно се пребоядисват, лесно се превъплъщават в герои и мъченици. Те лесно се подлагат на духовен мазохизъм. Ръководени от първична мотивация, те биват въвличани в корупционни схеми, погроми, публично дискредитиране на политическите опоненти.
Това е типична картина на

духовно разложение

Нарастващата организирана престъпност, вулгаризирането на всекидневните човешки отношения, безпардонното и арогантно поведение и самочувствие на безнаказаност, мародерството спрямо паметници, паметни плочи, исторически символи, знаци на националната идентичност, тоталното отрицание спрямо вчерашния ден,  агресивност в постигането на временни цели и т.н. са все характеристики на един и същ феномен.
В наши дни една значителна част от обществото ни се намира в състояние на духовна инфантилност. От една страна, много от политиците страдат от тоталитарна обремененост. Духът им е поразен от бацила на тоталитаризма във всичките му прояви. Но те се представят за единствени носители на демократичната идея. Проявяват невероятна имитация на антитоталитаризъм. В името на това стават инициатори на начинания, които определено носят белезите на "мерзостта на запустението"; посегателство върху историческата памет на нацията; насилствено налагане на определени идеи, които те произволно или по внушение отвън определят като демократични, и т.н. Те стават автори на законопроекти с репресивно предназначение, за да принуждават хиляди хора да стават ренегати по отношение на своите убеждения, да

имитират вярност

към "демократичните идеи", да използват тази ситуация за отмъщение срещу свои колеги, съидейници до вчера.
И накрая, нацията ни като цяло се намира в криза на своето самочувствие поради разрушението, на което днес се подлагат създадените от нея традиции, ценности, форми на общуване, и редица придобивки, които вече й се отнемат. Ако това състояние се окаже по-продължително, отколкото е допустимо, може да настъпи духовна инфантилност в масови размери, което заплашва по-нататъшното оцеляване на българската национална самоличност.
А за много хора тя е вече почти постоянно състояние. Тя е особено опасна, когато начело на обществото застават хора със съмнително демократично възпитание. Превърнали демагогията и мимикрията в принцип на своята политическа дейност, те започват да налагат на своя електорат абсурди, нямащи нищо общо с демократичните начала на обществения живот. Целта на това явление е, част от народа да се постави в състояние на маргиналност, т.е. да се лумпенизира, за да не проявява

никаква критичност спрямо абсурдите

които й се внушават. Използването на всички средства, за да бъдат накарани хората да приемат това, което не споделят, защото все още имат съзнание за неразумността на това внушение, е една от най-типичните прояви на индоктринацията. Това е най-тежката форма на духовната инфантилност на едно общество. Тя се обозначава с определението масово безверие и висока степен на политическо озверяване, дезориентация и неадекватност в оценките.
Всички те, взети заедно, както и други, раждат изумително любопитна картина на обективната реализация на духовната инфантилност: провинциално-селски орнаменти върху модерния урбанизъм; съчетание на стария еснаф и модерния бизнесмен; имитация на демократичност от хора, силно обременени от тоталитарни деформации с цел запазване на придобити преди това привилегии; мания за мъченичество, което в много случаи прераства в духовен мазохизъм и т.н.
С духовната инфантилност в широки мащаби трябва да се обяснят много от парадоксите на днешната ни демокрация. Някога Петко Рачев Славейков писа не без огорчение: "Между нас преобладава склонността да се борим повече с лицата, а не с началата; хайдете да настанем словом и делом, щото такваз практика да стане невъзможна". У нас и сега идеите се преценяват не по тяхното собствено съдържание, а по това дали се проповядват от наши приятели или противници, и много повече - дали произнасянето им съдържа дължимите идеологически заклинания. Всичко това лишава народа от възможността да различава лявото от дясното, неолиберализма от социалдемокрацията, пазарното стопанство от социалната пазарна икономика, шовинистичното опиянение от национализма, ксенофобията от социална нетърпимост, деидеологизацията от реидеологизацията, правото от отговорността, за да достигне накрая до неспособността да се различава лъжата от истината, злото от доброто, пошлостта от красивото, блудкавите шоу-реалисти от истинското изкуство...
Поради всичко това и поради всеобщото желание за тържеството на демократичната идея една от първостепенните грижи на нацията като цяло заслужава да бъде ограничаването и пресичането на деструктивните, разложителните и разрушителните стихии на духовната инфантилност в нашето общество. Степента на постигането на тази цел би трябвало да се обяви за

основен критерий на демократичността

на нацията. Такова трябва да бъде и електоралното ни поведение на предстоящите избори. От това ще зависи дали скоро ще излезем от тоталната криза, или ще се отдалечим още по-драматично от хуманистичните идеали на културата, концентрирани в принципите на социалната справедливост и в идеите за устойчиво развитие като алтернатива на натрапващата ни се през последните двадесет години обществена система.