Пардон
Диплодошка жалба
/ брой: 235
Валери Петров
Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става – чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре, нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и за туй зъбите са ни всички кътни,
и за туй спокойно другите ядат ни,
и за туй родът ни, редък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се направи,
тъй като процесът става твърде бърже,
а неподобява някой диплодокус
да се унижава до подобен фокъс:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка сложна като тази,
себе си родът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека–лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.