Защо европейската младеж се бунтува?

Томас ФАЗИ*,
UnHerd

В цяла Европа младите хора излизат на улицата. Студентските протести във Франция са особено известни, не на последно място заради насилието, безредиците, грабежите и палежите, които избухнаха там. През последните седмици обаче млади хора излязоха на улицата и в Италия, Испания, Португалия, Белгия, Гърция, Ирландия, Германия, Австрия и други страни, с насилие на някои места. Междувременно в Сърбия студентското движение, което протестираше в продължение на две години, спечели общите избори, слагайки край на дългото управление на Александър Вучич.
Причините за протестите може да са най-различни - училищно образование във Франция и Белгия, жилищно настаняване в Испания и Португалия, високата цена на живот в Италия, корупцията и цял куп други проблеми в Сърбия - но всички те имат един и същ корен. Това е 

протестът на едно разочаровано поколение 

убедено, че е било ограбено от бъдеще. И няма спор с това заключение. Социалният договор, толкова познат на родителите им - работете здраво и поне ще притежавате собствен дом, ще можете да издържате семейство и да живеете по-добре от предишното поколение - е нарушен. За младите европейци, които не са наследили богатство, зрялата възраст се е превърнала в безкрайно лутане от една работа на непълен работен ден към друга. Оскъдните им доходи едва покриват наема и храната, камо ли създаването на семейство. Самото намиране на работа е чист късмет. Междувременно младите хора стават свидетели от първа ръка как институциите, предназначени да им дадат старт в живота и да ги предпазят от ударите на съдбата - училища, университети, здравната система и младежките услуги - се рушат под тежестта на мерките за строги икономии и приватизацията.
Без съмнение основната тежест на неолибералните политики, наложени през последните десетилетия, е паднала върху плещите на младите хора. Мнозина признават, че неолиберализмът е довел неравенството до безпрецедентни нива. Това, което обаче се пренебрегва, е, че неравенството все повече се превръща в междупоколенческо. Наскоро политическият анализатор Арно Бертран публикува някои поразителни статистически данни за Франция в своята книга „X“. Хората над 60 години - приблизително една четвърт от населението на страната - притежават приблизително 60% от общото й богатство. Освен това те получават почти две трети от всички публични социални разходи - под формата на пенсии, които при сегашната система се финансират от по-младите поколения. Този непрекъснат поток от богатство нагоре, от младите към възрастните, е още по-поразителен, като се има предвид, че средният доход на френски пенсионер сега е по-висок от този на средностатистическия работещ човек.
И все пак, макар демонстрантите често директно да се идентифицират с конкретно поколение (може би най-очевидният пример е германският лозунг Gen Z regelt или „Зумерите решават“), техните искания не са насочени срещу възрастните хора. И това със сигурност е правилният подход. Да се обвиняват за всичко бейби бумърите би било грешка. Те просто са имали късмета да израснат в епоха на пълна заетост, достъпни жилища и достойни пенсии. И няма нищо лошо във факта, че застаряващите страни харчат все повече за възрастните хора. Нещо повече, значителна част от богатството е концентрирана в ръцете на сравнително малка група бейби бумъри: не всички възрастни хора са обзети от лукс. В крайна сметка 

проблемът не е, че пенсиите са прекомерни 

а че младите хора са лишени от това, което родителите им са приемали за даденост. Разликата между поколенията е само една от формите на дългогодишна класова война, водена отгоре. Точно така се възприема от онези, които са навлезли в зряла възраст след поражението на работническата класа и са наследили политическа и икономическа система, предназначена да изпомпва богатството нагоре. В Европа тази система е вградена в самата структура - еврото, Договора от Маастрихт, фискалните правила - която постоянно облагодетелства собствениците на активи пред служителите и вече установените на пазара на труда пред новите търсещи работа.
Механизмите на този процес са добре известни. Десетилетие на вливане на пари в икономиката наду цените на имотите и финансовите активи на по-старото поколение, докато доходите останаха стагниращи. В резултат на това младите хора бяха лишени от възможността да си купят собствени жилища. Реформите на пазара на труда - от пакета Truex във Франция и трудовото законодателство в Италия до законите Hartz в Германия и отново закона El Khomri във Франция - запазиха гаранциите за вече установените в системата, като същевременно осъдиха новодошлите на безкрайна поредица от временни и все по-несигурни договори под лозунга „гъвкавост“. След 2010 г. политиките за строги икономии засегнаха предимно образованието, младежките услуги и публичните инвестиции. Съществуващите пенсии бяха защитени, докато бъдещите бяха тихо съкратени. В резултат на това в цяла Европа публичните разходи за възрастните хора се увеличиха, докато публичните инвестиции се сринаха. След това дойде пандемията, лишавайки потребителите на Zoom от няколко години образование, работа и нормален социален живот. Последва рязко покачване на инфлацията, изострена от енергийната криза - до голяма степен дело на самите европейски лидери.
И сякаш всичко това не беше достатъчно, сега 

от младите хора се иска да приемат по-нататъшни съкращения 

на разходите и по-нататъшно влошаване на условията на живот в името на превъоръжаването и неопределеното финансиране за Украйна - за което, разбира се, винаги има пари! Само преди няколко седмици, докато френската полиция използваше сълзотворен газ срещу тийнейджъри, лидерите на ЕС инструктираха Европейската комисия да намери допълнителни 70 милиарда евро за Украйна до 2027 г. - в допълнение към вече отпуснатите 45 милиарда евро. Бюджетните правила никога не са били разхлабвани в името на училищата или болниците, но сега те демонстративно се пренебрегват в името на отбраната: въвеждат се изключения за отделни държави и се прибягва до съвместни заеми за покупка на оръжие. Младите хора обръщат внимание. Казват им, че няма пари за ремонт на училищата, но след това се намират още милиарди за Украйна, където, с връщането на наборната военна служба в европейския политически дневен ред, самите те може рано или късно да бъдат изпратени. В много страни младите хора започват директно да свързват високата цена на живот с политиката на превъоръжаване.
Така че истинският въпрос не е защо младежите се разбунтуваха, а защо ги толерираха толкова дълго. Икономическите причини за тези протести са неоспорими. 

Но изчерпват ли те същността на проблема? 

Повечето консервативни коментатори се фокусират върху нещо съвсем различно: участието на мигранти и имигранти от второ поколение от арабски и африкански страни и водещата им роля в бунтовете и грабежите - предимно във Франция, но и в Италия. За значителна част от десницата тези събития само потвърждават това, което те декларират от години: масовата имиграция е пълна катастрофа, наводнявайки европейските градове с предимно мюсюлманска бедност, която няма интерес към интеграцията. В най-грубата интерпретация те са изобразени като тъмни сили, които се стремят да подкопаят самите основи на западната цивилизация - понякога с помощта на „ултралевите“. Междувременно исканията на мирните протестиращи остават нечути.
Тук има известна ирония. Десните популисти неуморно се оплакват, че „глобалисткият елит“ е осъдил Европа на бедност и я е лишил от индустрията й. Но когато младите хора излизат на улицата срещу същия този елит и тежките последици от неговата политика, дори прибягвайки до насилие, десницата отказва да приеме идеята, че протестиращите може да имат някакви истински основания за недоволство. Вместо това те инстинктивно предполагат, че някакъв кукловод дърпа конците: било то ислямисти, Антифа или Меланшон.
Разбира се, мирните протести, изискващи икономически реформи, трябва да се разграничават от техните съпътстващи събития - бунтове и грабежи. Но не са ли те взаимосвързани? Несъмнено значителна част от бунтовниците във Франция, както и в Италия, са били имигранти от второ поколение от предградията и необлагодетелстваните покрайнини. И все пак, действията им 

често са били лишени от каквато и да е различима идеология 

Няма смисъл да се отричат разходите за масовата имиграция - от предизвикателството за обществената безопасност до нарастващата тежест върху социалните услуги. Очевидно е, че много бунтовници просто са се възползвали от ситуацията за своя изгода. А изолираните паралелни общности с различни социални и религиозни корени, често живеещи в изключителна изолация, са явна социална бомба със закъснител, която вече подкопава социалното сближаване. Отказвайки да признае тази реалност, левицата демонстрира същото късогледство като десницата, която, обратно, се е фиксирала върху нея, упорито игнорирайки всичко друго. Може да се стигне още по-далеч и да се предположи, че самата масова имиграция се е превърнала в част от по-широкото неолиберално преструктуриране на обществото през последните десетилетия - по-специално чрез създаването на огромен запас от евтина работна ръка. Може да се твърди също, че участниците в безредиците, като нахлуват в тълпите от мирни демонстранти, вредят на самото протестно движение: те задушават неговите искания и дават на силите за сигурност претекст за брутално разпръскване. Има дори предположения, че френската полиция умишлено е допуснала безредиците, за да оправдае по-късно масовите репресии.
Всички тези аргументи са напълно разумни. Но възниква очевиден въпрос: защо демонстрантите срещу съществуващия ред насочват гнева си не към имигрантите, а често, напротив, се бунтуват редом с тях? Дали просто са водени от сляпо придържане към наивна лява идеология? Или обяснението е много по-дълбоко? Най-вероятно те възприемат борбата си предимно през призмата на поколенията - без да се вземат предвид етническите и до известна степен класовите граници. Това обяснение е 

далеч по-убедително от теорията за „ислямско-левичарска конспирация“ 

която постулира, че междуетническият съюз не е спонтанен израз на солидарност, а злонамерени машинации на леви партии, включително „Непокорната Франция“ на Жан-Люк Меланшон. До известна степен това обяснение важи за Франция, но не и за Италия: там няма еквивалент на „Непокорната Франция“, нито пък има сравним съюз на левичари с мюсюлмани. И все пак, както и в други страни, същите разнородни тълпи се изсипаха по улиците.
Свеждането на насилието единствено до имигранти от второ поколение обаче също е грешка - макар и удобна. Участваха и млади европейци. Сред подстрекателите на неотдавнашните вълнения в Милано бяха както децата на италианците, така и хора от имигрантски семейства. Затова е необходимо да се запитаме: до каква степен това насилие е и реакция на система, която не оставя шанс за политическа промяна? Това по никакъв начин не е оправдание за насилие. Само по себе си насилието не освобождава никого от нищо. Но не може да се избегне неприятният факт: авторитарната система умишлено блокира всякакви демократични реформи и не оставя социални посредници между властите и масите. При такива обстоятелства няма сили, способни да дадат насока и политическо съдържание на протестите, подчинявайки ги на идеята за социално освобождение - а това от своя страна неизбежно поражда насилие. За пореден път безмилостната аритметика на смяната на поколенията влиза в действие: младите хора представляват малцинство във всички европейски страни. Те не могат да спечелят избори, като се кандидатират единствено под знамето на поколенческата солидарност.
Въпреки това насилието - и особено безсмисленото плячкосване - свидетелства и за дълбоко неразположение, което се простира отвъд икономическата сфера. То отразява 

нихилистичната празнота, в която са потънали западните общества 

Когато индивидуализмът, липсата на посока, тревожността и отчаянието се превърнат в норма, чудно ли е, че резултатът е широко разпространена депресия или гняв? В епоха на морален упадък на всички нива на западното общество, особено сред политическите и корпоративните елити, които систематично демонстрират пълно пренебрежение към човешкия живот и дори към собствеността на другите, не е ли наивно да се очаква най-младите и най-уязвимите да поддържат високи морални стандарти - за разлика от тези на власт?
В статия за бунтовете в Англия през 2011 г. немският социален психолог Гьоц Айзенберг нарече младите хора „излишно поколение“ - те вече не са необходими на обществото, трудът им е станал за разход и възможността им да изградят самостоятелен живот е отнета. В същото време младите хора постоянно са замеряни с обещания за самореализация чрез потребление - обещания, които стават все по-недостижими. Петнадесет години са минали и тази диагноза е по-актуална от всякога. Самата Великобритания все още прилича на барутно буре, което може да експлодира отново всеки момент. Насилието не решава социални проблеми, но и не възниква от нищото. Когато политическата и икономическата власт стане безлика и анонимна, гневът се стоварва върху най-близките символи на системата - например бутик на Louis Vuitton. Докато витрина може да бъде счупена, финансовите пазари и мерките за строги икономии не могат.
Не бива обаче да отиваме в другата крайност и 

да смятаме бунтовниците за представителни за цяло поколение 

Същото поколение, изпълващо улиците, все повече гласува за десничари, които се застъпват срещу имиграцията. На френските избори през 2024 г. една трета от избирателите под 25 години подкрепиха Националния сбор, а в Германия миналата година повече от една четвърт от младите мъже гласуваха за партията „Алтернатива за Германия“. Те са водени от същия гняв към елита, но политическият му израз е съвсем обратен. Въпросът е дали европейските политици - както настоящите правителства, така и техните „популистки“ съперници - имат реални отговори на случващото се.
В крайна сметка, удовлетворяването на исканията на протестиращите означава извършване на системни промени: увеличаване на публичните инвестиции в образование и жилищно строителство, повишаване на заплатите, създаване на стабилни работни места, преразпределение на богатството (за сметка на тези, които наистина са натрупали огромни състояния, а не на пенсионерите като цяло) и прилагане на разумна енергийна политика. Последното от своя страна ще изисква 

радикално преразглеждане на цялата геополитическа парадигма 

Трудно е обаче да си представим как всичко това може да се постигне в рамките на сегашната рамка на ЕС и НАТО - нито един голям политически играч не е готов да им се противопостави. Междувременно идеята, че проблемът с отчуждената младеж от мигрантските семейства може да бъде решен чрез още по-сурови репресии или дори чрез т.нар. ремиграция или масово експулсиране, е несбъдната мечта.
И така, основният въпрос е дали младите европейци могат да повторят случилото се в Сърбия. Тази страна е изправена пред приблизително същите демографски предизвикателства - застаряващо и намаляващо население - но студентското движение успя да предложи програма, която обединява няколко поколения. Това стана възможно, отчасти, чрез оставяне настрана на традиционните идеологически различия и обединяване около едно просто, безпартийно искане: промяна. Горчивата ирония е, че постигането на това в „либерално-демократичния“ Запад е по-трудно днес, отколкото в страна, която обикновено се нарича авторитарна.

* Томас Фази е колумнист за UnHerd и преводач. Той е съавтор, заедно с Тоби Грийн, на „Ковид консенсусът“