Денят на будителите, или извън "пазвата на мрака"

Георги Константинов

Да, наистина - "Какъв ще да е този народ, който трябва да бъде разбуждан?", би запитал иронично някой, незапознат с българската съдба. Горчив въпрос, който, знаем, има още по-горчив отговор.

Не спящ в сладък сън, а прегазен, грабен и непрекъснато обезкръвяван е бил народът ни през робските времена! И нашите будители всъщност са били духовни спасители на народа. 

Защото в тези пет драматични века е спряно едно бляскаво развитие. Погледнато с очите на сравнителната история - от време, когато сред българския народ е имало най-голям процент грамотни хора в Европа (според историка Петър Добрев - около 30 процента от населението), ние изведнъж сме попаднали в бездната на робската безпросветност. 

Многобройната книжнина, създавана на родната кирилица - още през Златния век - не само е разнасяла по българската земя просвета и духовност, но е била и всеобща сила за обединение на християнския ни народ. А след османското нашествие и петвековната робска нощ, след кървави кланета и пожари на манастири, църкви и други наши духовни обиталища, по-късно на днешната българска земя е открита, според някои изследователи, само една оригинална книга от златното книжовно време - това е Енинският апостол...

Всъщност в годините на Възраждането, когато по Божие чудо и по историческа необходимост се появяват възрожденците будители, българската книга започва своя път почти отначало - едно стремително възкръсване изпод руините на културния погром. 

Редом с книжовната дейност не бива да забравяме будителските усилия на нашите зографи, изографисали десетки православни църкви, на събирачите на народни песни, на множеството даскали, учещи на четмо и писмо българските деца в килийните училища и т.н. Да не пропуснем да споменем и десетките читалища (според Стилиян Чилингиров: най-малко 130 на брой!), създадени по време на Възраждането и спомогнали да се извадят българите, както казва един съвременник, "от пазвата на мрака"... 

Техните наименования говорят сами за себе си: "Пробуждане", "Зора", "Съгласие", "Възрождение", "Просвещение", "Напредък", "Братска любов","Единство", "Св.св. Кирил и Методий", "Надежда" и др. Немалко възрожденски книги по това време, въпреки че вече е имало печатни издания, са плод на преписвачески ръкописен труд. В навечерието на Възраждането, а и по негово време са правени тайно множество преписи на предишните, както и на някои появили се по-късно книги - от житията на светците и църковните требници до Паисиевата "История Славянобългарска". Не един и не двама наши будители, пеш или на кон, са разнасяли тези книги по българските градчета, села и паланки, като са прибавяли и своите думи, разбуждащи родовата памет. Имената на Софроний Врачански, поп Минчо Кънчев или Матей Преображенски-Миткалото например са символ на такава безкористна дейност в полза на Отечеството. Знаем, че те са разнасяли такива книги по пътищата на многострадалното отечество - главно църковни, но и светски печатни книги като "Рибния буквар" или "Болгарска граматика" на Неофит Рилски... Заедно с разнасянето на книги те често са продължавали своята родолюбива дейност в революционните комитети, основани от Васил Левски.

Разбира се - възродителното начало е поставено от "История Славянобългарска"(1762) на Паисий. Велико начало!..

Идват и първите опити за светска художествена литература. Най-ранни са изявите в областта на поезията. През 20-те и 40-те години на XIX век се печатат първите  стихотворни опити на новобългарски език. Тук се откроява името на Найден Геров, написал през 1946 г. поемата "Стоян и Рада" - мелодраматична творба по фолклорен мотив, но твърде умело съобразена със светския поетически изказ. Блясва бунтовният талант на Добри Чинтулов, който от 1849 г. нататък започва да пише и да публикува стихотворения с реална поетическа стойност, станали вълнуващи революционни песни: "Стани, стани юнак, балкански", "Къде си, вярна ти, любов народна", "Вятър ечи, балкан стене" и др. 

(Ще направим малко отклонение, за да споменем една съдбоносна случка, обясняваща сравнително неголемия брой бунтовни песни на Чинтулов, достигнали до нас. Стихотворението "Стани, стани, юнак балкански", призоваващо "... да си развием знамената,/да светне нашата земя,/ да си прославим имената,/ да гинат турски племена!", освен родолюбив подем в мнозина българи, събужда и  тъмни страсти в един съгражданин и уж приятел на Чинтулов...

Иначе богосмиреният поп Станчо решава да не върне на Чинтулов своя личен дълг от 5 хиляди лева и затова извършва подло издайничество - занася в местния конак бунтовното стихотворение... Чинтулов споделя за случая с болезнен потрес: "Замръзнах на мястото си, като си наумих турската тъмница и последствието от моето затваряне. От моя сандък, дето бяха свити моите исторически записки, стихотворения, две повести - всичко това осъдих на смърт! Занесох ги върху пламтящия огън и струпах върху пламтящите  главни. Сълзи ручаха от очите ми, аз проклех съдбата си! Когато моите възвишени идеали, моите надежди и стремежи аз сам ги горях в пламъка, произнесох думите: "Проклета да е ръката ми, ако хвана още веднъж перото да пиша за тоя подъл роб!"...Нека оставим тази драматична случка да говори сама за себе си.)

Във втората половина на XIX век започва творческата изява и на възрожденския поет Петко Рачов Славейков, съчетал природната си поетическа дарба с дейността на учител и общественик, издател на български вестници и списания, събирач на народни умотворения - събрал над 2200 песни, поговорки и пословици. Самият автор на "Изворът на белоногата" изповядва, че "История Славянобългарска" му е повлияла  да тръгне по този трънлив  път на народен учител и поет. 

Така или иначе - непокорният огън на българската поезия е вече запален! И само след броени години ще се появи неповторимият неин връх - вулканичната поезия на Христо Ботев. 

А за най-ранна прозаична творба, появила се през Възраждането, се счита автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония" от Софроний Врачански (написана към 1804 г., но за пръв път обнародвана във в. "Дунавски лебед" на Г.С. Раковски през 1861 г.). А преди това Софроний, вече свещеник (1762 г.) , след среща с Паисий Хилендарски в Котел, прави и първия препис на неговата "История Славянобългарска" (1765) , която  лично разнася по села и градчета.

Във втората половина на XIX век излизат от печат повестите "Нещастна фамилия" на Васил Друмев и "Изгубена Станка" на Илия Блъсков, пиесата на Добри Войников "Криворазбраната цивилизация", прозаичните творби на Любен Каравелов, оставил ни и немалко стихотворения, като например незабравимата творба "Хубава си, моя горо". А от село Медвен, Котелско, вече тръгва към своята апостолска мисия и бъдещият летописец на Априлския бунт Захари Стоянов. Първите си творби - още преди Освобождението - написва и Иван Вазов.

Стореното от нашите будители има очертанията на подвиг, който е извършван, въпреки турските забрани, заточения, въпреки всичко. Затова няма как да се търси съизмеримост на нашето Възраждане с културния ход на далечната тогава Европа.

И както пише проф. Иван Шишманов: "когато Паисий се роди - (през 1722 г.), Волтер беше на 28 години, Монтескьо на 33... Великата френска енциклопедия, която даде име на цяла плеяда обществени дейци и подготвители на Френската революция, беше отдавна в ръцете на френския народ (1751)... В годината на Паисиевата история Германия шествува по пътя, който имаше да я изведе до Шилер и Гьоте." Това е и "руският век на Екатeрина Втора, и едновременно векът на Ломоносов и Державин"... 

Ето - тогава, в паралелното съвремие на волно развиваща се Европа, започва нашето трудно и мъчително Възраждане, опитващо се да свали тежките окови и да възстанови поне част от предишни наши културни ценности. И в по-далечна перспектива - да се изравни с цивилизована Европа, към която винаги, и не само географски, сме принадлежали. 

Стръмен е този път през годините, не е бил много лесен той и след нашето Освобождение. Но хората на перото, създателите на духовност у нас са продължили, продължават и днес своята будителска мисия. Знаем, че има ред тъмни щрихи в житейската ни картина като криворазбрания прагматизъм, битовия недоимък, липсата на достатъчна обществена и лична култура, откровеното (и донякъде - модно) пренебрегване на българската книга. Тревожно расте неграмотността или недостатъчната образованост в значителна част от днешното поколение. В нелесно време живеем. И благородната мисия на днешните будители, преди всичко на хората на перото, продължава да бъде една - да пробужда добрите чувства в човека, да разпалва родолюбието и националното самочувствие, да приобщава българина към духовния живот на днешния век. Така че, съхранявайки своите духовни корени, да познаваме и ценим световните културни ценности... Да бъдем равни със света! Трябва ни това благородно и много трудно усилие - за да останем завинаги на европейската карта... 

И да не потънем в "пазвата на мрака"...