Демагози искат конституционна реформа

Гл.ас.д-р Чавдар Стоянов, юрист

През последните няколко години често в публичното пространство се лансира идеята за приемане на нова Конституция на Република България. Предложенията, с които се мотивира искането за изготвяне на нов върховен закон на републиката, бяха обосновани с нуждата от неотложна реформа в правораздавателната система, нови изборни правила, отразяващи очакванията на гражданите и съвременните обществени нужди, и не на последно място - нов конституционен модел на управление. Тези проекти се представят и прокламират пред обществеността от широк кръг субекти - добре познати и новоучредени политически партии, стари и нови лица, неправителствени и граждански организации, отделни представители на гражданското общество, юристи и др., но за мен те си остават цялостно необосновани, недоказано значими, а някои от тях откровено граничат с абсурда.
За съжаление зад привидно добрите намерения, уж провокирани от съвсем естественото желание на гражданите за промяна на изхабеното статукво на прехода, прозират

користни политически интереси

обвързани с чисто икономически цели. Борбата за власт сред основните политически сили отдавна вече се води с всички възможни средства, без да се отчита в каква степен тези действия ще реализират последици върху състоянието на държавността в България. В тази връзка идеята за приемане на изцяло нова конституция чрез свикване на ВНС може да се окаже необоснован и прибързан ход, който да вкара българското общество в капана на остра политическа и институционална криза, в името на постигане на конюнктурни партийни интереси. Законосъобразното изготвяне на нова конституция е обвързано със спазването на императивно уредени норми, касаещи необходим кворум и срокове (например чл. 159 и чл. 161 от КРБ), които доказват, че такъв избор следва да се направи много внимателно и единствено след широка обществена дискусия и максимално съгласие.
В никакъв случай не намирам, че сегашната политическа и икономическа ситуация в страната е благоприятна за разпускане на действащото обикновено Народно събрание и свикване на избори за велико такова. Нещо повече - към днешна дата действащата конституция е достатъчно ефективна, изпитана като резултатност многократно в  условията на остри обществени кризи и сривове, някои от които дори по-тежки от настоящата, но са намерили своята развръзка в нейните рамки. Модерно е всички проблеми да се обясняват с "лошата" конституция, но е неефективно и вредно за държавността. Друг е въпросът и какви съмнителни личности "пеят" в хора на "оплаквачите", готови на всичко само с една цел - да бъдат забелязани. Къде бяха те в предишните 20 години след приемането на конституцията и как тогава тя беше перфектна, а днес - категорично "неработеща"? Странни метаморфози, част от политическата ни действителност и присъщи за изчезнали от политическата сцена партии, родени в лабораторни условия.
Повече отвсякога е нужно да се определят

 конкретни национални приоритети

и да се посочи пътят за тяхното реализиране, иначе термини като "гражданско представителство/квоти" и "граждански контрол" за пореден път ще останат с чисто пожелателна функция, която обективно не може да се реализира. Крахът на опитите за дестабилизация доведе до нова политическа реалност. Конституцията се променя, когато настъпи коренна промяна в съществуващите обществени отношения, видно е, че моментът за радикална конституционна реформа все още не е назрял.
В навечерието на изборите за Европейски парламент е необходим разгърнат дебат за политики, а не ревизия на конституционния модел. Фалирали политици и "политически трупове" нямат моралното право да ни призовават към задължително гласуване (каквото конституцията не позволява) или към въвеждане на изчистен вариант на мажоритарна система, която ще "изкриви" до неузнаваемост политическото представителство и ще реанимира в краен вариант двуполюсното противопоставяне.
На последно място - бих искал да заявя твърдата си позиция, че промени в глава IX на конституцията не трябва да се допускат. Държавното устройство и управление следва да се запази. Парламентарната демокрация и нейното трайно отстояване са голямото постижение на българския преход, довели до мирния му характер. Твърде наивни са разсъжденията, навярно продиктувани от носталгия по предишния режим, че ако един човек държи властта, то отговорността за носене на решенията ще се поема от него и така ще се преборим с редицата натрупани проблеми в целия държавен апарат.
Кризата, обхванала президентската институция в последните месеци, е показателна, защото президентът е длъжен да работи безусловно за единството на нацията, а не за разделяне и противопоставянето й. Президентският режим е чужд не само на България, но и на целия европейски континент. В Европа доминират парламентарните режими, а едно рязко излизане от така уредената система ще създаде редица проблеми, за които в момента не си даваме сметка. Съвсем отделна тема е, че поради редица обстоятелства политическите сили в страната сами се поставиха в статичност, изтъркаха се посланията им, разочароваха избирателите. Редица личностни конфликти, породени от защитата на икономически интереси, доведоха до затлачване на волята за промяна и оптимизация на демократичния процес в самите партии. Ето защо е необходима "свежа кръв" в политическия елит, а не експерименти с непознати за нашите географски ширини форми на управление, нова конституция и рушене на държавността.