Дървото на любовта

В Осоговската планина, из местността Ангелинкино бранище, се въртял глиган с белег между ушите от нескопосна стрелба на калпав авджия с патрони за заек. Онзи ден чичо Ванчо пак сънувал този глиган и в просъница се зарекъл да го гръмне. Сигурен съм, че ще го гръмне, защото съм виждал в дома му кошница със зъби на диви прасета, които той с особено умиление нарича "глиги".

Тръгнах с чичо Ванчо към Ангелинкиното бранище не толкова заради животното, а защото той спомена, че пътьом ще наскубем такива ароматни треви, които, вложени в картофена яхния или в постен гювеч, могат до такава степен да променят вкуса им, та човек да се заблуди, че под носа му димят гозби с еленово или фазаново месо. За да ги опазят от плъпнали из Осогово печалбари, местните хора променили истинското име на терена с фалшиво - "Ангелинкино бранище". То станало нещо като парола: когато продавали тревите в изсушен вид или овързани на букетчета, жените се прекръствали в знак, че говорят истината, и казвали: "Съвсем пресни са. Брахме ги преди изгрев слънце от Ангелинкиното бранище." И искали високи цени. Ако ти се свидят парите, върви го търси това бранище зад баирите и чукарите. Няма го нито в географските атласи, нито в картите на граничните патрули, нито в планшетите на планинските спасители.

Чичо Ванчо подреди в права линия ловните си пушки и ми предложи да си избера някоя от тях. Аз хванах една, той - друга, и в ранни зори се метнахме на неговия джип. Отпердашихме с пълна газ към Осоговската планина. Няма да разказвам как още с първия изстрел този опитен ловец тръшна в прахта глигана, но подробно ще опиша случката при навлизането ни в бранището откъм южния му подход.

Най-напред видях една започнала да ръждясва табела, на която се четеше друго име, но аз нито ще го изрека, нито ще го напиша, защото обещах на моя приятел да пазя тайната на ароматната тревиста местност. Джипът остана стопиран на ръчна спирачка и подпрян с два камъка в задните гуми до самата табела, а ние поехме навътре. Откъсвахме по няколко стръка от всеки вид, като внимавахме да не настъпваме крехките стъбълца. Аз напразно се опитвах да запомня кои от тях какъв вкус придават на гозбите и безкрайно съжалявах, че не носех нито химикалка, нито тефтерче, за да ги запиша. По едно време чичо Ванчо ахна и изруга. Помислих, че я някоя змия се е оплела в краката му, я някой трънен шип се е хакнал в ръката му, но той нито се взираше в обувките си, нито оглеждаше дланите си, а се вглеждаше с присвити очи в далечината, където се чернееше стволът на едно опожарено дърво.

- Сигурно светкавица го е ударила - обадих се аз.

- Ако беше светкавица, дървото щеше да е разцепено - отвърна той и махна ядосано с ръка. После продължи: - Викаха му Дървото на любовта. Достатъчно е да потопиш една клечица от него в ракията си, за да почувстваш такава енергия, която цяла нощ няма да остави жена ти на мира. Преди десетина дни, когато белязаният глиган ми се изплъзна изпод носа, това дърво беше съвсем читаво. Само част от кората му, голяма колкото подметките на два ботуша, беше внимателно обелена. Реших да се отбия в селската кръчма, за да разбера от какъв зор така е окипазено красивото дърво, но се отказах, понеже ме чакаше доста път към София, а вече беше започнало да се смрачава. Но сега няма да пропусна да разбера истината. Качвай се в джипа да видим какво ще ни кажат.

Кръчмарката се оказа пищна хубавица с три брачни халки върху безименния пръст на дясната си ръка. Тия халки даваха знак, че жената се е омъжвала три пъти и три пъти е оставала вдовица. Щом влязохме, тя разцелува чичо Ванчо като стар познат и го попита дали не ме води, за да ставам "заврян зет".

- Не, не - поклати глава моят приятел. - Не го водя да го сватосвам, а да ми помага в лова, в разфасоването и товаренето на белязания глиган.

Апетитната кръчмарка се понамръщи и рече някак ядовито:

- Тук гъмжи от дивеч, защото нашите мъже не могат да се отделят от полите на невестите си. По никакъв начин не ще успееш да ги склониш да влезнат с пушка в гората и да ударят вкусно животно. Затова вместо зайци и сърни ядем пилетата, които  развъждаме в курниците из дворовете си. За пържоли от глиган не можем и да мечтаем.

- Ще ти отрежа парче от бута на дивото прасе, което днес ударих, но ще искам подробно да ми разкажеш какво е станало с Дървото на любовта - каза чичо Ванчо и тръгна към джипа.

Кръчмарката се усмихна до уши, настигна го и го хвана под ръка. Когато се върнаха, тя едва успя да напъха големия бут в хладилника. Безкрайно доволна, госпожата ни сипа по една пилешка супа, добави по комат домашно правен хляб, и се разположи до нас.

- Никой не знае кой и кога е засадил Дървото на любовта - започна тя. - Говори се, че след Балканската война някакъв овчар си направил от негов клон свирка и щом я надуел, от храстите излизали разюздани самодиви и една след друга го съблазнявали. На третия ден от свирнята си този овчар припаднал поради телесна изнемога и при изгрева на луната предал духа си в ръцете на Всевишния. След Първата световна война пък станало традиция всеки младоженец преди първата си брачна нощ да изпие гърне с вино, в което е потопена клечка от това дърво във формата на настървена мъжественост. Пристрастили се нашенците към виното с клечка и започнали да се раждат деца в изобилие. Но щом 20-годишните съпрузи станели на 40 - умирали. Така е и до ден днешен. Природата никому не разрешава по десет пъти на ден да се прави на новобрачен. Огледайте се и ще видите, че никъде из Ангелинкиното бранище няма да срещнете побелял човек. Един старец за кадем не можеш да видиш.

- А коя е тази Ангелинка, на която е кръстено бранището? - попитах любопитно аз.

- Ангелинка била попадия, която, щом умрял попът, облякла неговото расо, нахлупила килимявката му и започнала да извършва погребалните обреди, за да не си отидат от този свят нашите покойни мъже неопяти. - Като видя, че се подсмихвам на думите й, кръчмарката тръсна глава и продължи: - За да си доставят нови съпрузи, тукашните вдовици плъпнаха из съседните земи. Взеха да водят снажни юнаци, венчаваха се за тях и след някоя и друга година ги закопаваха в един и същ гроб. Така беше до времето, когато сестра ми довлече от Шар планина някакъв френски археолог, който търсел гроба на Крали Марко. Не намери гроба на Марко Кралевити, но намери своя. Обаче, преди да хвърли топа, писал на брат си в Париж за Дървото на любовта. Братът се оказа алчен аптекар и когато довтаса тук за погребението, отряза част от кората на дървото. Щом се върнал, започнал да приготвя хапчета за мъжественост. Толкова много се търсели, че той пристигна втори път за нова кора. При третото идване отряза цял клон. Толкова много забогатял от любовните илачи, толкова мощен се почувствал като мъж, че се обзавел с млада любовница. Последвала втора, дошла и трета. Обаче четвъртата му казала, че ще бъде негова само ако се разведе с жена си и се ожени за нея. В деня, когато този пощурял за женски телеса аптекар подал молба за развод, законната му съпруга пристигна тук. Помислихме, че е дошла да кърши нови клони и започнахме да разсъждаваме тройно или петорно да увеличим продажната цена, обаче докато ние сме размишлявали, тя отишла до дървото, изляла върху него цял бидон с бензин и го запалила. Ако не беше така глупаво избързала тази подивяла от ревност жена, щяхме да я посъветваме да отлага делото по развода, докато мъжът й се гътне от креватно изтощение и тогава цялата натрупана от хапчетата печалба щеше да се изсипе единствено в нейния джоб. С парите можеше да си избере за съпруг такъв жребец, какъвто си пожелае. Но глупачката избърза - загуби и тя, загубихме и ние.

Кръчмарката вдигна празните чинии и попита дали желаем по още една пилешка супа? Ние се съгласихме и тя продължи:

- Когато нашите жени разбраха какво непоправимо зло ни е сторила, побесняха. И моята сестра ги подучила да напълнят колата й с пепелянки. Хвърлили няколко змии през отворения прозорец на автомобила й и зачакали. Като видяла, че дървото е напълно погубено, парижанката се плеснала доволно по бедрата и запалила мотора. Не изминала и триста метра, и змиите я ухапали. Тя изпаднала в паника, изпуснала кормилото и се обърнала в дерето. Катастрофа поради невнимателно управление на моторното превозно средство - такова беше официалното заключение на полицията. По този начин нито сестра ми, нито която и да било от тукашните жени не може да бъде обвинена в предумишлено убийство.

- Жалко за дървото, жалко за аптекаря, жалко и за невестата му! - каза чичо Ванчо, погледна часовника си и се надигна да си вървим.

- Жалко най-вече за нас - жените! - рече троснато кръчмарката и ни разцелува за довиждане. После допълни: - Всички се надяваме, че през пролетта от корените му ще израсте поне един филиз.

Накрая ни даде по клечица от него и ни намигна закачливо. 

Станко Нацев е роден на 20 ноември 1943 г. в София. Завършил е българска филология в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Писател, журналист. Автор е на единадесет книги с поезия, проза и хайку. Лауреат на наградата за белетристика за 1999 г. на Съюза на българските писатели. Носител е на втора награда, медал и диплом от конкурса на Северноамериканската международна поетическа асоциация - 2000 г. Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки, руски, сърбохърватски. Член е на Съюза на българските писатели.