Д-р Антон Антонов разказваше необичайни ловни истории

За мен доктор Геновева Станчева е сред най-добрите педиатри в България. Голяма част от трудовия й стаж беше в Правителствена болница.
Десетина години тя се грижеше за здравето на дъщеричките ми. Бях спокоен по време на лов, че ако някоя от тях се разболее, жена ми винаги може да разчита на професионализма на д-р Станчева и на нейната всеотдайност към малките й пациенти.
Разбрах, че мъжът й е запален ловец. От благодарност към нея реших да го "почерпя" с един-два лова.
Запознахме се. Тогава прехвърлелият петдесетте години полковник Антон Антонов работеше в Централната военномедицинска комисия. Строен, с офицерска осанка, но с меко излъчване.
От излет на излет си допаднахме и станахме ловни другари. Шест сезона - до смъртта му.
Още от самото начало започнах да се обръщам към него с "чичо докторе". Покрай мен - и всички останали от ловната компания. Хем е уважително, хем е по детски закачливо. Прилягаше му. Толкова свикнах с това обръщение, че имах случаи, когато не можех да си спомня трите му имена.
Бях млад ловец и горях от желание да се изявявам - да ги тръшкам, тръшкам... А чичо доктор - спокоен, балансиран. Присъствието му беше ненатрапчиво. Мина време, погледнах на лова с неговите очи и прогледнах. Разбрах, че най-важното е не натръшканият дивеч, а приятелството и веселбата.
Историите, които разказваше, бяха необичайни. Трудно можеш да разграничиш измисленото от действителността. Колкото повече не му вярваха, той толкова повече се палеше.
Ето една от тях: "На пусия съм. Виждам, че към мен се приближава странно животно, което уж прилича на лисица, ама има и пера. За всеки случай стрелям. Уцелвам. Доближавам и разбирам, че съм гръмнал наистина лисица, но стиснала в зъбите си домашна гъска. Отмъкнала я е, пакостницата, от нечий селски двор. Ей това е - с един куршум - две животни."
Смеем се и го подкачаме:
- Браво бе, чичо докторе! Как ги правиш тези работи? Мюнхаузен ряпа да яде с неговия елен с вишнево дърво между рогата. Къде ти компот от вишни - къде пълнена гъска. Че и лисича яка за жената!
Започне някой да се хвали. Няма спиране. Всичко му се е случвало и всичко е правил на лов. Докторът цъка с език. Вярва, защото и на него иска да му се вярва. Но когато разказващият прехвърли всякакви граници, чичо доктор му задава изненадващ въпрос:
- Добре де, на теб кадъна мила ли ти е краката след лов?
Човекът зацикля и започва да премигва. Това и чака чичо доктор:
- Като бях млад и ловувах в Делиормана, след излет отивахме в къщата на колега турчин. Седнем. Дойде кадъната, събуе ни ботушите, стопли вода, за да ни измие краката в легена...
Слушаш сладкодумните му приказки и ще кажеш, че по-голямо удоволствие от това кадъна да ти измие краката след лов няма.
До такава степен го заобичахме със странните му приключения, че кажеше ли се "чичо доктор" - и започвахме да се смеем.
С "подвизите си" той редовно захранваше местния стихоплетец Иван Гагов: "Чичо доктор психиатър на лов е да го духа вятър".
Чете го докторът и си мърмори на висок глас:
- Че какво лошо има на лов да те духа! Духа вятърът, докато ти издуха всичките проблеми от главата.
Чичо доктор обичаше също по време на лов да бере гъби. Веднъж сме се скупчили около него. Той клекнал и реже с ножка пънчетата на печурките. По едно време започва шумно да души с ноздрите и казва:
- Мирише ми на заек. Не ме гледайте, ами го намерете.
Хайде, нов повод за закачки. Не минаха и пет минути - и на 7-8 метра от нас наистина рипна заек. Натискало се, хайванчето, през цялото време. Спогледахме се, а докторът:
- Казах ви, а вие майтап си правите.
Не знам какво е помирисвал, интуиция ли е имал, но в повечето случаи познаваше. И затова след този случай разширеше ли ноздрите и кажеше ли "мирише на глиган", подхождахме сериозно. 
Чак през втория сезон го видяхме да стреля по животно. Само че патронът му направи "пляк". Сачмите се изтърсиха пред него. Отново го подхванаха:
- Чичо докторе с пагоните, откога са ти патроните?
Съвсем невъзмутимо той започна да се чуди:
- Че знам ли? Може и да са от лейтенантските години...
 След успешен лов сме седнали на маса и се веселим. Жорката с акордеона, аз с китарата, а другите - кой колкото може пее и пие. По едно време чичо доктор започва да издава странни боботещи звуци:
- Б-у-у-у-у-у-у.
- Какво правиш?
- Участвам в песента. Аз съм ручилото на гайдата...
Събрали сме се на обяд. Всички са закачили пушките по дърветата и са насядали край огъня. Само аз и докторът сме прави и с пушки на рамо. Изневиделица изскача заек. С учудваща бързина докторът сваля пушката и го замерва. Изстрел. Заекът продължава да лети. Решавам да му помогна тайно и да дублирам втория му изстрел. Така и става. Заекът се търкулва. Чичо доктор ни поглежда гордо. Не се усеща, че и аз стрелях. Правя знак на колегите да си траят. Насърчавам го:
- Браво, докторе! Страхотен изстрел.
Оттогава често се сещахме за този случай, споглеждахме се заговорнически и почвахме:
- Браво, докторе! Ама как преметна оня заек.
Работата му да освидетелства негодни за военна служба войници не беше от най-леките и затова чичо доктор се радваше като малко дете на всеки излет.
Веднъж местните ловци го попитаха:
- Как се оправяш с кайгъните (лудите)?
- Ами много лесно. Поговоря им и ги откажа от намеренията.
     Ето и подхода му.
Преди години един войник с психически отклонения искал да му вкара главата в задника. Започнал чичо доктор да го убеждава, че главата му е много голяма, а отворът много малък и няма да се получи.
Или друг случай. Войник искал да се самоубие с автомата си. Разговорил го д-р Антонов, приближил го, прегърнал го приятелски и му взел оръжието.
И днес, когато чичо доктор вече го няма, по време на лов често го поменуваме - с пагоните, с патроните, с ручилото... И винаги завършваме с "браво, докторе!"