Човекът и политикът Георги Димитров

Антон Гицов

От рождението на Георги Димитров изминаха 131 години - основателен повод за преосмисляне на делата на един от най-знаменитите българи от миналия век. Това е необходимо, защото след ноември 1989 г. той беше подложен на обругаване и опити да бъде демонизиран като човек и политик.
Не може да не се признае, че дълго време на българския народ се поднасяше един идеализиран образ на Георги Димитров и че в духа на сталинските традиции десетилетия наред беше обявяван за вожд и учител на българския народ. Той беше представян почти като светец, справедлив, праведен и безгрешен. Никога, в никакви изследвания на живота и делото му не бяха споменавани негови грешки и заблуди.
Истината е, че Георги Димитров е бил земен човек, със слабости и увлечения, грешал е и се е поддавал на заблуди, бил е величав в определени моменти, когато животът го е подлагал на изпитания, и е допускал прегрешения в други моменти от живота си. Политическите възгледи на Георги Димитров се оформят в десетилетието преди Междусъюзническата война и Първата световна война, събития с трагични последствия за страната ни в резултат на недалновидната политика на българския монарх Фердинанд Сакскобургготски. В България през 1903 г. Българската работническа социалдемократическа партия се разцепва на две крила - едното на широки социалисти (Българска работническа социалистическа партия - обединени), което проповядва съюз с други прогресивни партии и вземане на властта посредством избори, и това на тесни социалисти, от което

през 1919 г. се ражда Българската комунистическа партия

Георги Димитров е един от ръководителите й и безпрекословната му вяра в правотата на Марксовото учение ще обуслови жизнения му път като революционер и политик и грешките, които той ще допусне. Първата от тях се проявява още в началото на 20-те години. По това време Ленин доразвива Марксовото учение и проповядва съюз между работниците и селяните за осъществяването на социалистическата революция, но не като равноправен съюз, а като съюз, който ще осигури еднолична власт на работническата класа в лицето на комунистическата партия. Селячеството, според Ленин, не е носител на революционни идеи. Тази философия за класовия статут и роля на селяните в борбата за установяване на нов справедлив социален строй се възприема и от Българската комунистическа партия и Георги Димитров. Българското селячество, организирано в своя партия - БЗНС, ръководена от Александър Стамболийски, също се бори за справедлив обществен строй, но не и за такъв, в който частната собственост ще бъде ликвидирана и управлението на държавата ще е в ръцете на една партия - комунистическата. От своя страна Георги Димитров и другите лидери на Комунистическата партия се отнасят с подозрение към БЗНС, партия, оглавявана според тях от селската буржоазия. Този антагонизъм, немалка вина за който носи Комунистическата партия, е с трагични последици за двете партии, които би трябвало да са съюзници и срещу монархическия авторитарен режим на Кобургите. Комунистическата пария остава пасивна, когато Александър Стамболийски и Райко Даскалов оглавяват Владайското въстание през 1919 г., чиято цел е да свали монархията и да провъзгласят Радомирската република, и остава безучастна, когато Военният съюз, подкрепян от царя, извършва на 9 юни преврат, убива Стамболийски и потушава жестоко стихийните селски бунтове. Разгроменият Земеделски съюз от своя страна се оказва неспособен и недостатъчно мотивиран да окаже силна подкрепа на Комунистическата партия, организирала Септемврийското въстание през 1923 г., което е потушено с още по-голяма жестокост и без особени усилия от правителството на Цанков. Септемврийското въстание не е подкрепено и от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСП). Причината е не просто и само разцеплението през 1903 г. в българската социалдемокрация, тя е по-дълбока и е свързана с процесите в Европа, сред които идването на власт в Германия на националсоциалистическата партия на Хитлер, а оттам и до разпалването от него на Втората световна война. А колко по-различна би била съдбата на Европа и света, ако в Германия комунистите и социалдемократите бяха обединени в единен фронт срещу нацизма...
Прави чест на Георги Димитров, които непосредствено наблюдава развоя на политическите събития в Германия, че осъзнава необходимостта от
 
единен фронт на левите сили срещу фашистката опасност

и после като ръководител на Коминтерна развива и налага тази теза в световната организация на комунистическите партии. Неговият доклад на Седмия конгрес на Коминтерна "Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа" има историческо значение, защото Димитров на практика се обявява против сталинската линия на противоборство на комунистическите партии с всички други политически партии и течения в период, когато фашизмът застрашава съдбините на народите в Европа. Под влияние на неговия доклад и решенията на Седмия конгрес комунистическите партии в Испания и Франция започват сътрудничество със социалдемократите. В България, благодарение на неговите указания за единен фронт, се създава Отечественият фронт, който играе важна роля в безкръвния преврат срещу монархофашизма и поема властта след 9-и септември 1944 г.
Несъмнено величието на Георги Димитров се състои в неговото поведение на Лайпцигския процес през 1933 г. Процес, който потвърждава, че човек трябва да притежава изключително мъжество и воля, твърдост на характера, остър ум и завидна интелигентност, за да се противопостави сам на нацистката власт, която организира подпалването на Райхстага с цел да стовари вината за пожара върху комунистическата партия и се разправи с нея и със социалдемократите и други противници на Хитлер. В-к "Ню Йорк Таймс" по случай 10-годишнината от Лайпцигския процес печата декларация на 250 видни американци. В нея се казва: "Ние почитаме името и храброста на Димитров... Неговият велик глас освети фашисткия мрак". Следват подписите на Артуро Тосканини, Сергей Кусевицки, Алберт Айнщайн. След Лайпцигския процес Димитров, Танев и Попов пристигат в Съветския съюз и са посрещнати като герои. Георги Димитров става председател на Коминтерна. В края на 1937 г., в разгара на сталинския терор срещу "враговете с партиен билет", Танев и Попов са арестувани. Известно е, че Георги Димитров е успял да защити и спаси редица български емигранти - комунисти. Но той не спасява от затвор Благой Попов. Не спасява от репресии и такива видни лидери на Коминтерна като Бела Кун и Пятницки. Не е изключено Сталин да го е предупредил да не се бърка в работите на НКВД.  
 
Възможно е и да се е страхувал за самия себе си

Вероятно не е било трудно за Сталин, ако Димитров е започнал да му създава сериозни проблеми, да се отърве от него. При завръщането си в България през 1945 г. Димитров е доста грохнал - все пак той е само на 63 години. Прехвърля повечето си задължения като ръководител на партията и министър-председател на Трайчо Костов, когото цени високо. Преди 12 години български учени, изследвали останките на Димитров, излязоха със сензационната новина, че в тях се съдържало двадесеторно по-голямо количество живак от допустимото. Тезата за отравяне е изложена и в статия на Никола Терзиев във в. ДУМА от 18 юни м.г. и остро оспорена в публикации в същия вестник от доц. Михаил Аначков и Крум Василев. Георги Димитров може и да не е бил отровен, но не може да се отрече фактът, че Сталин в никой случай не е искал да допусне управлението на БКП и България да попадне един ден в ръцете на Трайчо Костов, когото смятал за националист. Сталин, който е подготвял свой човек, който да наследи един ден Димитров - Вълко Червенков - не може да не се е опасявал все пак от възраждане на идеята за балканска федерация между България и Югославия, на която е бил привърженик и Трайчо Костов. След ноември 1989 г., а и в днешни дни, се намериха редица писачи, които всячески се стараят да принизят личността на Георги Димитров. Такъв един е журналистът антикомунист Борислав Гърдев, изживяващ се като историк, който в своя статия определи Димитров като малограмотен. Без дори да знае, че Димитров е бил не само политик, но и публицист, той е общувал и кореспондирал с  Максим Горки, Леон Фойхтвангер, Ромен Ролан, Анри Барбюс, Андре Малро, Андре Жид, Луи Арагон, Диего Ривера, Ренато Гутузо и много други... Друг историк, вече с титла, проф. Милен Семков, също антикомунист, в едно интервю от преди три години нарече Георги Димитров "лакей на Сталин, пушач, пияч и ебач"- една просташка квалификация от страна на професора, на който през 1994 г. е поверено да напише учебник по история. Пламен С. Цветков, антикомунист и русофоб, защитил, съгласно Уикипедия, през 1980 г. дисертация в Съветския съюз, възхваляваща съветската политика за колективна сигурност, в своя пасквилна статия "Георги Димитров - дясната ръка или лявата подметка на Сталин?" пише за Георги Димитров, че "неговата "героична защита" на Лайпцигския процес се свежда до елементарна, но шумна комунистическа пропаганда и до безгранична възхвала на болшевишка Русия".
Човекът и политикът Георги Димитров е имал грешки и заблуди, които са отражение на противоречията на епохата, в която е живял, и  резултат на дълбоката му убеденост в неиздържали изпитанията на времето марксистки постановки за пътищата за изграждане на справедлив социален строй. Но това не му пречи да заеме място сред най-значимите личности в българската история.
Личността на големия българин ще заблести въпреки буболечките, които се упражняват в очернянето му, каза академик Андрей Пантев по случай 125-годишнината от раждането на Георги Димитров.