Чий проблем са българските емигранти?

Ивайло Калфин, член на Европейския парламент

Почти преди година подарих часовник на британския евродепутат Найджъл Фараж, най-гласовитият противник на свободното движение на хора в Европейския съюз. Не защото ми е симпатичен, а за да го постави на бюрото си и да гледа как всяка минута отброява грешната му прогноза за масова емигрантска вълна от българи, които по думите му смучат социалната система на Обединеното кралство, ощетявайки добросъвестните британски данъкоплатци. Изборът ми не беше случаен. Българският инженер Петър Петров, обиколил света като емигрант, е създател на първия електронен ръчен часовник.
Не знам колко често г-н Фараж поглежда към моя подарък, но времето определено не оправда страховете, които той и неговите поддръжници насаждат с предизборни цели у своите сънародници. Българската вълна не се състоя на 1 януари, когато ограниченията за работа на български и румънски граждани отпаднаха в последните девет държави, които ги държаха. Нещо повече, нито една от 28-те европейски членки не представи на Европейската комисия доказателства, че европейските имигранти създават риск от нестабилност на трудовите им пазари. Всъщност става дума за 2,8% от европейските граждани, които живеят в друга държава от ЕС и които ползват 0,2% от националните здравни разходи.
Българите отнеха думата на г-н Фараж и той просто се изпари от дебата за свободното движение на хора, който тази седмица Европейският парламент проведе в Страсбург. А британските консерватори бяха по-ниски от тревата и призоваваха за "позитивен подход" и "спокойствие". Г-н Фараж може да е добър оратор, но когато фактите говорят, той угасва като изтощена батерия. Също както и британският премиер Дейвид Камерън  който предколедно размахваше българското плашило, а тази седмица тихомълком отложи за след европейските избори (защо ли) доклада, който правителството му трябваше да подготви, за да мотивира ограничаването на достъпа до социални услуги на работниците, идващи от други членки на ЕС.
Не искам да рисувам идилични картини, защото те са също толкова фалшиви, колкото и черните краски, с които бяха изобразявани българите. Сигурно и сред нашите сънародници във Великобритания, Германия, Гърция или Испания има такива, които мамят, крадат, просят или точат социалните системи. Но няма как да приема гласовете, според които добре дошли са само някакви свръхчовеци, а всички останали ще бъдат третирани като втора ръка. Ако човек слуша националистите, а и не само тях, европеецът, който може да работи в чужбина, е млад, здрав, високообразован, говори чужди езици, живее на общежитие, за да не притеснява местните, не ходи на лекар, за да не вкарва в разходи домакините си, държи семейството си в родината си и харчи всичките си пари на новото място. Той си мълчи и работи това, което местните не искат или не могат да правят. Никой здравомислещ човек не може да приеме такова отношение и аз се радвам, че Европейската комисия, която е призвана да спазва европейските договори, категорично заяви, че правото на търсене на по-добра професионална и лична реализация не може да бъде предоговаряно.
Свободното движение на хора е една от основополагащите ценности на ЕС и подлагането й на съмнение или избирателното й приложение поставят под въпрос самото съществуване на съюза. То е гарантирано от договорите, които всяка държава членка е подписвала при влизането си и с които е приемала да използва предимствата и да спазва задълженията си.
Какво казват числата? Във Великобритания на 2000 души има един българин. Това означава, че в град със 100 000 души живеят 50 български граждани. Безработицата сред тях е по-ниска, отколкото сред местните жители, и на 600 безработни на Острова един е българин. В цялото Обединено Кралство само 148 българки получават средства за отглеждане на дете. Българските и румънските студенти, около 5000 души, внасят 30 млн. паунда годишно, за да живеят и учат във Великобритания. Не е сериозно да се говори, че тези хора представляват проблем или че оказват натиск. Затова и г-н Камерън не можа да напише доклада си за опасните имигранти.
Изследванията на Европейската комисия показват, че старите страни членки дължат 1% от брутния си вътрешен продукт на имигрантите от Източна Европа. Това означава, че всеки път, когато г-н Камерън и г-н Фараж отворят портфейлите си, те трябва да си спомнят, че част от съдържанието им се осигурява от труда на българските лекари, програмисти, монтьори или камериери. Правото на свободно движение позволява и на 3 милиона британски пенсионери да се радват на старините си в държави, в които има повече слънце, включително в България.
Българските емигранти са проблем не на страните, в които работят и отглеждат децата си, а на България, която губи тяхната енергия и техния професионализъм. Българската държава трябва да се притеснява, когато те виждат бъдещето си другаде, и да търси начини да ги задържи в страната. В противен случай у нас много бързо ще намалеят образованите и квалифицирани хора, които са в активна възраст, работят, плащат данъци и осигуряват развитието на страната. Това ни обрича на дългосрочна бедност.