Четката на Светла Ватралова одухотворява и деца, и възрастни

Днес художниците обикновено стават обект на медийно внимание, когато откриват свои изложби. В случая не става дума за цяла експозиция, а само за 3 нови портрета. С тях обаче художничката Светла Ватралова "изригва" отново срещу диктата на артпазара, залят от пейзажи, натюрморти, абстракции и потребителски "украшения" за голите стени в дневната или в хола.
Макар да става дума за портрети, изобразените две деца и жена на зряла възраст не са позирали пред художничката. Те са рисувани колкото от ръката, толкова и от емоцията, усещанията и възприятията на Ватралова. Да извайваш едно дете върху платното сигурно е по-приятно, отколкото възрастен човек, по чието лице годините стоят като сложна плетка от емоции и преживяно.

Но и детското лице и изражение си искат своето

Децата покоряват със своята невинност, уязвимост, непохватност, с чара на "неадекватността си". От четката на Ватралова едногодишната Виктория ни гледа питащо и учудено, отворените устенца и пухкавите устни изразяват уплаха от нещо, на което ние, големите, дори няма да обърнем внимание. Цветът пък на лицето буквално зримо извайва максимата, че детското ухание е най-хубавият парфюм.
Вторият портрет е на Матео, който е само с 2 години по-голям от Виктория. Той е многоетническа, "междуконтинентална рожба" - баща му е българин, а майка му е от Доминиканската република. И вече говори три езика. От него се носи невинна зрялост на дете на повечко годинки. Матео сякаш се е вгледал в нещо непознато, в което вече вниква, вероятно и го разгадава, но във всеки случай не предизвиква у него уплах. В същото време Ватралова е докарала онзи топъл матов цвят на лицето, който прави този тип деца така "вкусни" на целуване.
Интересното е, че и двата детски портрета са направени върху сивкаво-син фон - привидно той не е подходящ за деца. Но Ватралова е извадила най-топлите, най-меките оттенъци на тази багра, а и тя контрастира хармонично с маслиненочерните очи на двете деца, на косите и цвета на лицето.
Третият портрет изисква съвсем друго четене и светоусещане. Гледа ни Жана - зряла жена с блага усмивка, топъл поглед на големите и леко раздалечени очи и с благородно излъчване. Багрите са меки, мазките са плавни, четката на ваятелката сякаш е галила платното, самият портрет излъчва и ефирност, и вътрешна красота. Изглежда, благият характер е слабост, но и болка на художничката.
И трите платна са така изваяни, че лицата наистина стоят като живи и очакваш следващата им реакция. Светла Ватралова заслужава внимание не само защото е майсторка на портрета. Днес стана ясно, че лелеяната навремето у нас пазарна икономика осакати не само самата икономика, здравеопазването, образованието, социалната сфера или спорта, но и изобразителното изкуство. Рисуват се пейзажи, натюрморти или абстракции, защото това се търсело на пазара. Така обаче от пазара отпадна портретът, макар той да е висшият пилотаж на рисуването (или пък сложни композиции с повече хора). А портретът е жанр, който с право претендира да е и паметта на една нация. Не че го няма, напротив - има го, но не на институционално ниво, а в частните колекции, където вече са попаднали и трите портрета на Ватралова.
Откога, например, не е правена национална изложба с портрети, изваяни от съвременни български художници? Камо ли по-често да се правят такива изложби. Светла Ватралова е от онези художници, които спасяват портрета от диктата на артпазара. Да, тя прави изкуство за частни колекции, което също е вид пазар, но това изкуство стои апокрифно на фона на общото течение.

Учила е и при светилото Александър Поплилов   

Художничката е от онова талантливо, но за съжаление оредяващо поколение, което е имало шанса да получи висш клас образование. Открива я Ненко Балкански, впечатлен от нейна рисунка като ученичка, за която казва, че така не рисували дори студенти от ІV курс в Художествената академия. В самата академия тя учи през 1961-1966 г. при друго светило - Александър Поплилов. Не била от продуктивните му студенти, но след време той схванал, че тя изобщо не е мързелива, а просто е самокритична и се стреми да си изпипа рисунъка.
Едно от големите признания за таланта й се случва преди 11 години в Софийския университет при откриването на Центъра за руски език с участието на тогавашните първи дами Зорка Първанова и Людмила Путина. Центърът носи името на жреца на руското езикознание акад. Виктор Виноградов.
Залата гръмва от аплодисменти, когато махат завеската от портрета на Виноградов - от платното гледа лице на широко скроен интелект, което излъчва и строгостта, и благородството, и мъдростта на учения. В погледа обаче се улавя и страданието на човека, минал през сталинистките лагери. Видиш ли платното, не може да не си кажеш, че третата възраст също може да е красива. Уникалното в случая е, че всъщност Ватралова е съживила покойник - акад. Виноградов е починал през 1969 г. на 75-годишна възраст. Тя го е пресъздала по предоставена й снимка, а портретът е трябвало да бъде сътворен буквално за седмица заради отриването на центъра.
В цялата пък суматоха на церемонията забравят да представят самата художничка - някой се сеща за нея, но когато повечето присъстващи вече са напуснали залата. Ватралова не се обидила, дори й станало по-леко, защото се чувства неудобно в светлината на прожекторите, суетата й е чужда буквално на клетъчно ниво. Все пак леко й загорчало като от парче по-тъмен шоколад. Дни по-късно обаче племенничката на академика и негова колежка проф. Валентина Виноградова изрича

пред платното истинското признание: "Приликата е поразителна"

Неслучайно покойният вече художник Гичо Гичев казваше, че портретите на Ватралова са извънземни.
Разбира се, че тя е рисувала не само портрети. В морските й пейзажи, например, си личи, че я привличат противоположни състояния на природата. Земята и морето са като два хищника, вкопчили се един в друг. Водната стихия сякаш се стоварва да отхапе къс от земята, която се брани със сетни сили. Драматизмът се подсилва и от небето, което сякаш насъсква морето и земята към пределна ожесточеност.
Но ето че пазарът отхвърля такова изкуство. И ощетени остават всички по веригата - потребителят, художникът, естетиката, възпитанието и високият вкус. Пазар ли трябва да бъдат изкуството и духовността?


Матео


Жана


Едногодишната Виктория