Бунтарското слово на Иван Спасов е живо

Мария Мушкарова

На 2 февруари 1999 г. спря да тупти сърцето на незабравимия приятел, публицист и литературен критик Иван Спасов. Изминаха 20 години от загубата му, а сякаш беше вчера. За пореден път с трепереща ръка посягам към белия лист, за да си спомним за неговата неизмерима личност.

В годините на прехода, с непримиримия си борчески дух, громеше всичко пошло, заклеймяваше ренегатите, родоотстъпниците, псевдодемократите. С честното си огнено перо до последно воюваше за един по-справедлив, по-светъл социален свят. Не се срамуваше от селския си корен, който го правеше естествен, понякога див и първичен. Не се уморяваше да води постоянни битки на литературното поле срещу неправдите. Заставаше с открито чело срещу неговите "герои" - нагаждачи, мижитурки, фарисеи и ментори. За враговете споделяше, че не ги мрази, а ги съжалява. Наричаше ги "безгръбначни мекотели, жалки твари и мизерници". Затова с гузната си съвест те не смееха да го гледат право в очите. Като професионален критик и ерудит, не си пестеше негативните оценки и не бе удобен за противниците си. Разобличаваше ги, че възхваляват тоталитарния режим - "кланяха глави, правеха чупки в кръста, а после с изкривени от злоба физиономии пеят нова песен в яслата на демокрацията". Отвращаваше се от цинизма на лъжедемократите и бояджиите.

Иван Спасов ни завеща немалко книги. Приживе споделяше, че писателите си отиват, такава е природната закономерност, но творбите им остават да говорят след тях. Доказателство за това са и ярките следи, които той остави: "На път с връстниците" (1968), "Поезия на три десетилетия" (1974), "Пристрастия и полемики" (1978), "Като тънка везна" (1983), "Портрет на едно поколение" (1984), "Словото като живот" (1985), "И слънцето върни" (1987), "Душата отговори чака" (1989), "Мизерия на духа" (I, II ч., 1993, 1997) и много други творби, рецензии и публикации в печата. Написал е няколко тома за поетеси и се смята, че той е най-големият познавач и изследовател на женската поезия у нас. Посмъртно излизат и "Любовта в книгите на Ст. Памуков" (1999), "Из българската класика" (2000), "Мизерия на духа" (III ч., 2001, Избрано), "Вопъл на чувствата" (2001) и сборникът със спомени за наши писатели "Отворени писма от рая" (2004).

С впечатляващото си творчество Иван Спасов остава завинаги жив в сърцата ни. Има нещо героично в отстояването му на ГОЛЯМАТА ИСТИНА, без грим и страх, че може да му се случи и най-лошото... Има и нещо примамващо в звънкия му заразяващ смях, който се носеше из писателското кафене на ул. "Ангел Кънчев". Сред литературните среди го наричаха "българския Белински" и заради буйната му бяла коса.

В последната си статия "Киселинни дъждове" (в."Български писател", бр.3, 19.01.1999 г.), Иван се чувстваше особено силен, че е "заковал" на мястото им неговите опоненти. С познанията си и с магнетизма на перото си в това мрачно и подтискащо време "отмъщаваше" типично по иванспасовски. Верен на идейните си позиции и вътрешен глас критикът изповядва: "Като гледам парада на влечугите, изпитвам гордост, че съм таран на убежденията и принципите си, а не мизерна фурнаджийска лопата." Този цитат е находка и заслужава да се напомня. Неговата гражданска съвест се бунтуваше до последния му пулс срещу "слугинажа на чужди цели, предателството, келепирджилъка и ужасните мащаби на рухналите чест и достойнство". Непримиримата му крехка, ранима душа не можа да устои на фалша, грубостта и цинизма на управляващите. Иван изгаряше във всяка дума, пишеше всичко с любов и я раздаваше докрай. Не случайно в литературния портрет за Пеньо Пенев той цитира поета: "Всеки човек се ражда, за да даде другиму любов. Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов, той напразно е дошъл на този свят." Същите мисли сякаш са изтървани и от него. Да си спомним с каква топлота и грижовност се отнасяше към неизвестни млади творци. Поощряваше ги, вдъхваше им самочувствие и вяра.

След загубата още не се е появил втори Иван Спасов. Още не се е родила такава безпощадна, убийствена, но и градивна критика и публицистика. Не се пише и говори в медиите така остро и яростно - за превратностите в живота, за разочарованията от масовото обедняване на народа, за неговото заличаване, за посегателството и фалшифицирането на историята ни и родната литература, за корупцията и извращенията на властта. Като че ли днешната литературна критика е изпаднала в летаргичен сън, в застой. На всички ни липсва твърд и последователен продължител на неговото дело. И до днес името Иван Спасов си остава запазена марка.

Някога Дора Габе на път за Гърция изповядва в един свой пътепис: "Такива са земните мъже - те увяхват, ако не живеят в борба за някаква правда. Затова, богове на Елада, нашите мъже са по-хубави и по-силни от вас, те умеят да мрат с велики сърца." Това откровение на голямата поетеса важи с пълна сила за Иван, защото той обрече живота си в името на една голяма кауза - да служи на своя народ. Неговата деликатна душевност не можа да издържи на грубостта и омразата на силните на деня. Затова изгоря в словесната битка със суровата действителност. А колко още щеше да бъде полезен на съвременната литература и оперативна критика. С бунтарското си перо остави ярки знаци за поколенията.