Борис Сарафов: Със смъртта на Дечев губя дясната си ръка!

Стоянка Георгиева

Един от най-известните дейци, участвали в подготовката и провеждането на Илинденското въстание през 1903 г. в Битолския край, отдал живота си на Македония, е Димитър Дечев. Той е роден в Сливен през 1880 г. Неговите приятели и учители го помнят като младеж с буен характер. Учи в Сливенската мъжка гимназия, а след това във Военното училище в София. Напуска училището и се включва в македонското революционно движение. Заселва се във Варна и тук става активен член на македонското дружество.
Наближава Илинденското въстание. В края на септември 1902 г., като подготвен офицер, вече е подвойвода в четата на поручик Тома Давидов. С около 50 души тръгва за Македония, от тях 22-ма създават ревизионна чета. В спомените си преспанският войвода Ангел Андреев пише за ревизионните чети:
"...да проверим какво е приготвено, да разправим недоразумението между четници и войводи, между селяни и войводи. Сменяхме войводи, размествахме четници и военно ги обучавахме".
Тази ревизионна чета е първата, в която се включват запасни офицери от Българската армия. В нея са и Иван Асенов, и Георги Асенов, племенници на Хаджи Димитър. Поради настъпили противоречия между Тома Давидов и Димитър Дечев последният напуска четата и се завръща в България.
В края на януари 1903 г. Дечев отново влиза в Македония - с четата на Борис Сарафов. На 12 февруари 1903 г. при село Владимирово се налага четата от 70 души при неизгодни за нея условия да води сражения със 150 души турски аскер. Загиват 8 четници, между които е и Хаджидимитровият племенник Иван Асенов.
На Смилевския конгрес през април 1903 г., в който участва като делегат, Димитър Дечев е избран за член на Горското боево началство в Демирхисарски район, Битолски окръг. Под негово ръководство този район се превръща в огромен военен лагер, като мъжете преминават курсове за военно обучение.
Добре запознат с военното изкуство, Димитър Дечев получава и задачата да обучава войводите от Демирхисарско, Кичевско, Битолско и Охридско. Войводата Дечев командва специалната щабна чета, създадена веднага след завършване на Смилевския конгрес. В нея влизат 20 човека, включително Даме Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Четата извършва обиколка на отделните райони, запознава се с конкретните условия в тях и готовността им за предстоящото въстание. Изработен е и въстанически дисциплинарен устав, който регламентира правата и задълженията на въстаниците, войводите, горските началства и на Главния щаб.
На Илинден (20 юли 1903 г. стар стил) Горското началство заедно с районната чета се отправят към село Пространи. В църковния двор се събират повечето от селските чети. Димитър Дечев произнася реч за свободата на българите и освещава демирхисарското знаме. Оттук членовете на военното началство със знамето се отправят към село Велмевци, където от църковния амвон въстанието е обявено.
След започване на въстанието войводата и другите членове на Горското районно началство повеждат чета от 150 души към село Прибилци, където противникът се е укрепил. Въстаниците обкръжават селото от всички страни. Боят започва и продължава с голямо ожесточение през цялата нощ. В спомените си войводата Христо Пасков, член на Горското районно началство в Демирхисарски район, отбелязва:
"Чуват се сигнали на турската тръба. Не закъсня да отговори и нашата четническа тръба, надута от войводата Димитър Дечев. Смутени, турците преустановиха своя огън. Те помислиха, че срещу им са "московци".
Под ръководството на Горското районно началство въстаническите отряди нападат турските села, някои от къщите и бейските кули са запалени, за да се респектира местният башибозук. Телеграфната линия по пътя Битоля - Кичево е унищожена, повредени са и някои от мостовете. Прогонен е турският гарнизон от българското село Цер. Всички български села в Демирхисарски район са освободени.
На 22 юли отряд от около 150 души, воден от Димитър Дечев и Йордан Селянов-Пиперката, отива на помощ на въстаниците в съседния Кичевски район. Те водят тежко сражение с многобройната турска войска и башибозук край село Карбуница. Тази намеса се оказва решаваща за успешния изход на сражението и за развитието на въстанието в двата района.
Един от най-острите сблъсъци на въстаниците с турската войска в Демирхисарско става в началото на август при село Цер. Тогава многоброен турски отряд край село Цер се натъква на около 70 въстаници, които след ожесточено сражение отстъпват в планината. Успяват да избягат и повечето от жителите, но китното село - гордост на Демирхисар, е изгорено от турците до основи.
Димитър Дечев наблюдава жестокостите на турците, но вярва, че свободата ще възтържествува. А войводата Христо Пасков отбелязва:
"Капнал от умора, налегна ме дрямка. След миг бях събуден от незабравимия Димитър Дечев с думите: "Хвърли последен поглед към Цер, което след миг ще стане пепелище. Ако останеш жив, да разправяш, че Цер загина като Батак, погълнат от пламъците, които ще родят желаната свобода."
На другия ден, за да разузнае обстановката, четническият отряд, предвождан от Йордан Силянов-Пиперката, се приближава до опожареното село Цер. Натъква се на турска войска и попада на засада. Започва сражение, което продължава до вечерта. Тук загиват Йордан Силянов, един от най-популярните и обичани дейци в Битолски окръг, и двама от другарите му.
След тези трагични събития, за да отмъсти на турците, войводата Дечев подбира 15 от най-смелите си четници и напада турската войска, разположена при село Мало Илино в планината Бигла. Четниците неусетно се приближават до турското командване и тогава дават залпов огън.
"Вдигна се голяма врява и турците започнаха да се бият помежду си. Биха се цяла нощ, а Дечев и другарите му се прибраха, без да дадат нито една жертва" - пише в спомените си демирхисарският войвода Алексо Стефанов. Тук Д. Дечев изпъква като един от най-смелите революционери в Битолски окръг, където пожарът на бунта стига значителни размери.
В периода между 15 и 20 август 1903 г. турците започват нова голяма операция за ликвидирането на въстанието в Демирхисарски район. Войска от около 20 000 души от четири посоки нахлува в района и излива яростта си върху беззащитното местно население. Четата на Димитър Дечев води ожесточено сражение с турците край село Базерник, на 17 септември - голямо сражение до село Слоещница. Два дни след това Главният щаб обявява обща демобилизация.
Енергичният македонски ръководител Димитър Дечев достойно преминава през пламъците на Илинденското въстание като смел военачалник, учител по военно изкуство, пръв помощник на Борис Сарафов. През октомври 1903 г. Сарафов и Дечев заедно с остатъците от четата се прибират в България. При преминаването на река Вардар във Велешко попадат на турска засада. В сражението на 22 октомври 1903 г. загива Димитър Дечев. Турците отрязват главата му и я разнасят из Велес, а трупът му остава непогребан една седмица.
Така след 13-месечна борба за свободата на Македония, на път за своята родина геройски загива Димитър Дечев. Сарафов заявява пред свои приятели, че със смъртта на Дечев губи "дясната си ръка"...