Боли ме от злобата към военните и живота в армията

Ген. Кирил Цветков*

Боли ме, когато знайни и незнайни „тролове“ пишат в социалните мрежи, че сега сме нямали армия, която да защити страната при военна опасност. Нямало било истински българи, които да служат и истински командири, които да ги поведат. С такова оръжие и скапана „съветска“ техника нищо друго не ни очаква, освен поражение и... останалото си го знаете от историята. Разбирам, че това е писано от хора, които никога не са виждали война и военна служба, хора от новото време, отраснали под крилото на родители и държава, еднакво заинтересовани да изграждат едно демократично общество без ограничения на свободите им, на децата им и еднакво незаинтересовани от съдбата на държавата. Едните, за да не бъдат притеснявани децата им да служат, другите, за да се харесат на родителите и да си заслужат гласовете им на изборите.
Още повече ме боли, когато така пишат служили, редови чинове и по-старши, дори старши офицери и висши военни, достигнали пределни длъжности във военната си кариера. На всички им е ясно, че

пирамидата се стеснява към върха и там остават малцина

Никой от нас, когато е постъпвал на военна служба, не си е мислел да става полковник или генерал, защото в началото това е изглеждало толкова немислимо далече и невъзможно, че даже не можеш да си го помислиш и дори да помечтаеш. И аз като постъпвах в армията не съм си задавал въпроса докъде ще стигна. Знаех само, че постъпвам, защото няма кой да ме издържа в университета, защото съм сирак и така ще получа образование, подобно на гражданското. Както и сега постъпват толкова много студенти във военния университет и военните училища, с тази разлика, че аз се готвех да стана военен, а те идват само за образование и диплома, без ангажименти по-нататък, но с надежда, че дипломата ще им помогне да получат признание и длъжност. И това е огромната разлика между нас и тях и причината да напиша тези редове.
Защото целта е важната - целта, която преследваш и в името на която си налагаш да преодоляваш трудности, немислими понякога. При нас, военните, Училището ти дава началото, службата по-нататък те прави воин и няма друг път да опознаеш себе си и реално да прецениш своите способности и да продължиш към върха. А пътят натам не е гладък или постлан с бели камъчета, той е дълъг и трънлив. И лошото, и доброто се редуват и късметът стои настрана и се намесва само при нужда. Той чака изхода от борбата, която водиш в себе си и дали не си се отклонил от правия път.
При успех успяват всички и държавата, и хората около него, защото придобиват увереност и сила. При неуспех също губят всички, без разлика и в това е същносттa на военнaта служба - да изгражда добри и достойни воини - войници, сержанти, офицери. Силни колективи от силни мъже и жени, водени от силни командири. И няма значение дали е в мирно време или на война.

Силните са силни по всяко време

И затова военното училище или академия върви редом с военните, подкрепя ги в кариерата. Подкрепя ги чрез система от курсове да успеят, за да спечелят всички. При другите, дошлите само за диплома във военното училище, поради различни причини (без заплащане на огромните такси, или не им достигат сили за други университети), училището им дава дипломата и повече не се интересува от тях, освобождава ги и те се изправят сами в неравната борба с други подобни на тях, завършили наши и чужди  университети за признание. Но битката я водят с помощта на родители и близки или я водят сами, много рядко с успешен край. И накрая те успяват или пропадат, но нито държавата, нито гражданите си спомнят за тях.
Спомням си, че някои от днешните политици, които сега много усилено се изказват по военни проблеми, преди двайсетина години имаха намерение да ликвидират военните училища и да ги превърнат в школи за подготовка на офицери и сержанти, които за една година или за шест месеца да подготвят офицери и сержанти за военна служба. А кандидатите да идват от гражданските университети и колежи. Така правели на Запад и така било по-евтино за държавата. Представям си какво щеше да стане, ако това се бе осъществило. Сега с трън да се завъртиш, нямаше да можеш да намериш офицер и сержант в държавата. Или

щяха да ни изпратят отвън командири да ни готвят армията,

а ние щяхме да ръкопляскаме.
Боли ме от толкова тъпотии, изказани от умни хора, които сега управляват държавата и се опитват да изкарат военните виновни за дереджето, на което се намира армията. Те не правели нищо да привлекат кандидати за военна служба, не давали пример за подражание, правели само дивотии във формированията, принуждавали войниците и сержантите да извършват дейности, несвойствени за техните длъжности, както едно време, когато армията била наборна. Ами кандидати се привличат, ако им се осигуряват по-добри условия за живот и развитие, отколкото в гражданските професии. Не може един войник да взема заплата, по-ниска от чистачката в банка, или работник в големите супермаркети, или шофьор от градския транспорт. Защото войник-шофьор носи същата отговорност за хората, които вози, управлява бойна машина за десетки милиони долара, но освен това трябва да има умения да води различни видове бойни действия, които не са разходка по улиците и магазините, да работи с различно въоръжение и средства за управление, да притежава умения да оказва помощ на населението при бедствия и дори да знае и чужди езици, потребни му при участие в мисии или в състава на многонационални формирования. Обществото подкрепя вдигането на заплатите на шофьорите от транспорта, за да си осигури собствената безопасност, но не го интересува военния шофьор, който вероятно работи за нещо друго извън тяхната сигурност.

Обществото подкрепя вдигането на заплатите

на учителите, но е против това на офицерите и сержантите, които изпълняват същата дейност във формированията - обучават подчинените да водят бойни действия в екип и носят пълна отговорност за това, за разлика от учителите. И това си задължение го изпълняват не еднократно в даден клас, а постоянно, през целия си живот. Така че държавата и обществото носят вина за некомплекта в армията, а не командирите. Не командирите са виновни, че техниката и въоръжението са стари, на 50-60 години, а държавата, която не може да осигури средства. Не командирите са виновни, че карат войниците и сержантите да метат, да косят огромните войскови райони, защото отговарят за реда и чистотата им, а държавата, която не осигурява средства за наемане на почистващи фирми, каквато е практиката в другите държави от прословутия Запад. Вярно, че във всяко стадо си има и мърша, както казва народът, но не това е повод за злобните коментари в социалните мрежи, за военнослужещите и живота в армията. Още повече за коментатори, били под пагон, които познават проблемите по-добре от „троловете“.

*Авторът е генерал-лейтенат от запаса, бивш командващ на Сухопътните войски

Фейсбук