Тайнственото пътешествие на един джобен часовник
/ брой: 36
Баща ми, страхотен лекар, който е изправил на крака хиляди болни, а някои върнал и от пътя към Оня свят, един ден се прибра след работа някакси смутен и развълнуван.
- Какво става, татко? - попитах го.
Той нищо не отговори, облече си домашните дрехи, хапна нещо в кухнята, после се приближи към мен и ми подаде една химикалка:
- От Мистер Сенко!
Зяпнах изумен. Тогава живеехме близо до цирка на "Солни пазар" в София и за нас, децата от махалата, Мистер Сенко беше вълшебник, магьосник - направо извънземен. Струваше ни се, че е най-големият цар на чудесата в света, защото:
- по негова заповед предмети и хора мистериозно изчезваха, после се появяваха изведнъж от мрака;
- цветя, бастунчета, елегантни цилиндри, колоди карти увисваха във въздуха, наредени в редица;
- щастливци от публиката се качваха на сцената и с тях великият майстор правеше невиждани неща;
- разперените ръце на Мистер Сенко в миг се напълваха с бели гълъби, след секунди те се разтваряха в тъмнината, сякаш никога не ги е имало;
- запалени цигари излизаха от устата му една след друга;
- гълташе бръснарски ножчета, след туй ги вадеше завързани с канап;
- хора политаха във въздуха по повеление на магьсника;
- слагаше красивата си асистентка в сандък, намушкваше я отвсякъде със саби, пък тя излизаше след минута-две жива и здрава;
- за капак - махаше главата си и публиката губеше ума и дума втрещена и очарована...
Бяхме гледали негови представления и дни след това ходехме чалдисани. Мистер Сенко отваряше пред нас вратата на един друг свят, където вълшебства и илюзии ни премрежваха очите и ни спираха дъха.
- От Мистер Сенко - каза пак баща ми и аз не смеех да пипна малката химикалка, защото си мислех, че начаса ще стане някакво чудо.
- Как се видяхте, татко?
- Беше при мен да се прегледа.
- Много ли е болен? - попитах, невярвайки, че е възможно и вълшебниците да се разболяват.
Баща ми замълча, аз почувствах, че няма да каже.
- Както е болен, можа ли да ти направи поне един фокус? - искаше ми се сякаш да омаловажа злочестината.
- О, можа - рече баща ми малко объркан.
- Кажи!
- Щом се прегледахме, той облече дрехите си, а аз в това време написах рецепта за лекарства. Дадох му я, той я сгъна, мушна я в джоба си, тръгна да излиза и вече на вратата се обърна към мен:
- Докторе, бе, аз се позабавих тук и май си изпуснах срещата. Кажи ми колко стана часът.
- Посегнах да извадя джобния часовник - няма го. Рекох си да не е на бюрото, огледах и там - нищо. Отворих чекмеджетата, потърсих по рафтчетата на библиотечката, повдигнах дори белия чаршаф на болничната кушетка, преместих слушалките и апарата за кръвно... Не и не!
- И тогава?
- Като се обърнах към него - той засмян до уши. Протегнал едната ръка, държи моя часовник за верижката, размахва го и целият сияе от радост, че ме е смутил, объркал и изплашил.
- Докторе - рече, - докато ти ме преглеждаше, реших и аз да свърша някоя работа. Ето, връщам ти часовника и така си плащам прегледа.
- Изглежда съм бил доста притеснен - каза баща ми, - затова Мистер Сенко извади тази химикалка, подари ми я за спомен и се извини: "Ще прощаваш, аз навсякъде си ходя с моите номера - смях да става. А часовника го пази - хубав е, омега, че ако друг го вземе, няма като мен да го връща после..."