Акценти
Вазовата независимост
Не ни отива да бъдем американска колония, да се прекланяме пред измислени неолиберални "ценности" и да загърбваме историята си
/ брой: 185
Винаги ми е било малко странно отбелязването на годишнина от смъртта на някого. Нали смъртта означава край на човешкия живот. Да, това е ден за почит, за спомен, но все пак... Важен е рожденият ден, началото на пътя и самият път, с който този човек ще бъде запомнен. Още повече, че се сещаме да почитаме великите личности в нашата история около годишнината на смъртта им понякога заради гузна съвест, а понякога и просто защото така трябва. Ако почитаме един човек и сме приели, че той за нас е нещо значимо, не трябва ли да следваме неговия пример?
Около тези размисли се въртях, когато отбелязахме 100-годишнината от смъртта на Иван Вазов. Този, когото сме свикнали да назоваваме с почтителното Патриарх на нашата литература, творецът, който възпяваше България с цялото си творчество.
Има нещо символично в това, че Вазов напуска този свят на 22 септември, в Деня на нашата Независимост. Сякаш за да ни каже да я пазим, да бъдем истински независими.
А ние? Нашите охранени политици, които си избираме уж най-демократично, летят за съвети към Брюксел, търчат за указания до тъжно емблематичната за нашата политика през последните години столична улица "Козяк" и си преглеждат банковите сметки. А нас ни завиват с някакъв странен козяк, уж наш, ама брюкселски, при това силно поамериканчен, за да дремем летаргично и да четем Вазов на шльокавица.
Къде остана Вазовото чисто родолюбие? Помним ли онези стихове, възпяващи нашата Родина? И колко често си ги казваме наум? Колко често ги казваме на децата си? А децата ни говорят странна смесица от български с английски фрази, пишат си на латиница на телефоните.
Колко семейства напуснаха България, за да търсят по-добър живот? Не ги виня за това, че искат да осигурят семействата си. Виня всички ни за нашето търпение, мълчание и покорство.
Но както с ирония ни описва Вазов, "както всички умни хора,/ аз не ритам тръна бос,/ с големците се не бора/ и им ставам сявга мост./ На богатий шапка клата/ и на силний казвам: да!"
Помним ли заветите на нашите велики възрожденци? Онези наши герои, които, разочарован от следосвобожденската действителност, поетът възпя в "Епопея на забравените". И чиито идеали все така забравяме, казвайки си услужливо, че времето било друго.
Не, не е друго времето. Просто все повече продължава да "линее нашто поколенье", и все така "къде вървим, не мислим твърде,/ посока няма в наший път".
И дали някой ден наистина ще се вслушаме във Вазовото: "Стресни се, племе закъсняло!" За да си дадем сметка, че сме първо българи, а после европейци. И че не ни отива да бъдем американска колония, когато имаме и все още честваме хора като Иван Вазов. И не ни отива да се прекланяме пред някакви си измислени неолиберални "ценности", когато си имаме български. Както и да загърбваме историята си, отричайки, че сме били "под игото".
Но ето, идват поредните избори и отново идват хора с "харвардски дипломи и чужди езици", които да ни спасяват. Това преклонение пред чуждото, пред западното, за пореден път разкрива ниското ни национално самочувствие. Защо забравяме "Аз съм българче"? Нима не за българското воюваше с перо и слово Вазов? И не само той, но и мнозина наши родолюбци. Които уж честваме на годишнините на тяхната смърт.
А трябва да следваме примера им. Да, има смисъл от такива годишнини на бележити български личности, но само ако наистина се вслушваме в словата им, преодолели и смъртта, и времето.
За Вазов, комуто от уважение народът е дал титлата Патриарх, годишнината от смъртта му неизменно ще се свързва с България и с Независимостта. Нека не забравяме това.