Стихотворението

Кръстю БОРИСОВ

Пролетна песен

Вятърът през синурите тича,
гали всичко с пламнала ръка;
планината бързо се съблича,
зашумява буйната река.

Някой вика... Бодър ек полазва,
избълбуква в някой дол нечут.
Утрото разкрива светла пазва
и ни кани към живот и труд.

Като гръд на мургаво момиче
Тръпне потъмнялата земя.
Пролетта ще дойде да накичи
всичко с листи, крин и ален мак.

Как жаднеят днес за вихрен полет
хората пияни от възторг!
Ех, ще дойде ведросиня пролет
с дни от слънце, волност и простор!

Слънцето проряза с меч мъглата
и снегът кат песен отшумя.
Вятърът изтича над полята
и погали сънната земя.

Слънцето е грейнало навсъде -
над поля, села и градове.
Братя, пролет хубава ще бъде,
пролет без мъгли и ветрове!

Слънцето е грейнало в гръдта ми,
слънцето е спряло над света.
Пролетта към изгрева ме мами
и отнася гнилите листа.


Орач

Слънцето към заник бавно слиза.
Тежка пара лъха угарта.
Лепне веч изкаляната риза.
Кал и пот се стичат по гръдта.

Дий! Браздите бавно се чертаят.
Ралото едва, едва върви.
Кравките краката си мотаят.
Гладни са... Но - Дий! Върви, върви!

Синурът те спира... Хайде! Връщай!
Ралото пълзи едва, едва.
Нивата е малка... С взор поглъщай
целината, чезнеща в трева!

Лепне веч изкаляната риза.
Ти се къпеш в пара, кал и пот.
Слънцето към заник бавно слиза,
както слиза твоя чер живот.

Всеки синур плахо те поглежда,
тръпне в жажда да го изореш.
Плоден е... А някаква надежда
блика в теб... И пак ореш, ореш.

Вярваш ли, че плугове железни
с мощ ще забраздят от край до край?
Хората ще поздравят зората.
В всеки поглед радост ще сияй.

Ний ще пеем, мои бледи братя!
Ще захвърлим кривите рала.
Тракторите ще браздят полята
с песни и бензинена мъгла.


Човешка песен

По прашни пергаментни листове -
развявани безспир от ветровете -
ти вписа кървавите редове
и огнения химн на вековете.

Познаваме те с лък и кървав меч,
познаваме те в дивата ти злоба,
познаваме те в мир и дива сеч
на времето от прашната утроба!

От бури, дъждове и ветрове
ти търсеше подслон из пещерите,
а в бой със хищни зверове
в отрова си потапяше стрелите.

Прахът се трупа много векове,
затрупва кървавото старо време,
във пътя си с човешки стихове
ний вписваме най-новите поеми.

В праха заглъхва като странен ек
поемата на дивата далечност,
сред хората върви един човек
и им мълви за мир, любов, човечност.


Завръщане

Тая вечер балканският влак
ме остави в притихналата гара.
Аз потъвам в студения мрак,
от фенера ръждиво прогарян.

И кат шепот дочувам отвъд
гласове на пияни колари.
Влакът шумно тръгва на път
край кантони, спирки и гари.

Аз се връщам в гръдта ви, села,
с притаени кирпични къщурки,
дето спяхме в корави легла
под шума на чекръци и хурки.

Сладък сън е приспал Дебелец
под шума на дъжда в тишината.
Песента на измокрен щурец
спомня детските дни в равнината.

Аз възлизам по калния път.
Дрънкат някакви стари каруци.
...да заспя в твойта сламена гръд,
мое село, завит в ямурлуци!

И да слушам, как влажна мъгла
шумоли като шепот на хурки!
Мои бедни кирпични села,
мои в сън притаени къщурки!