Кой може да каже дали си българин?

Не е учудващо, че сред най-важните теми на 13-та Световна среща на българските медии в Кишинев бе съхраняването на родния език. В днешния глобален свят това е все по-трудно, но и все по-важно. Не бива да забравяме, каза големият Антон Дончев, че като нация сме създадени от езика, че ние сме нация на словото. Застрашен ли е езикът ни, застрашени сме и ние самите в принадлежността си към една и съща общност.

Не е учудващо и че авторът на "Време разделно" намери и на този форум опоненти на отстояваната в продължение на десетилетия от него теза. Аргументите "против" са, че езикът сам по себе си не е знак за идентичност, а само средство за комуникация. Езикът е част от идентичността, която пък е въпрос на собствен избор. Никой не може да ти каже дали си българин, турчин или циганин. Ти си такъв, какъвто се самосъзнаваш, какъвто твърдиш, че си. И още: при тоталитарната власт ти налагат идентичност, а в либералните общества всеки сам определя какъв е. Ето защо на българската идентичност сега не трябва да се гледа като на норма, която си длъжен да приемаш. Тя следва да е израз на индивидуалното ти желание да бъдеш българин или не.

Несъмнено тези аргументи "против" са важни. Проблемът е, че те абсолютизират свободата да декларираш какъв си, без да държат сметка за принципа на достоверност. Малката беда е, че това поражда комични до абсурдност ситуации. При последното преброяване у нас през 2011 г., както и при предишните, стотици се самоопределиха като ескимоси и дори като марсианци. Даже да допуснем, че в България все пак има ескимоси, макар и да не сме виждали тук нито едничко тяхно иглу, няма как да се съгласим, че не само в страната ни, но където и да е по земното кълбо, живеят марсианци. Следователно въпросът за идентичността се свежда не само до това за какъв се мислиш ти. Много е важно, а в доста случаи - дори по-важно, за какъв те приемат другите. Ние може да се имаме за супер европейци, но какво от това, ако в Стара Европа, към която се присъединихме, не ни признават за такива. Може да сме с най-престижно западно образование, да се чувстваме по-европейци от онези жители на континента, които си позволяват да ни дават оценки, може обективно действията ни и въобще същността ни да е по-европейска от тяхната, може дори да сме се отказали от българската си идентичност, но какво от това, след като те ни я приписват. И то след като държавата ни още преди десет години, поне официално, е получила европейска идентичност. Което ще рече, че общностната ни идентичност не само не е мит, но и твърде често, може би несправедливо, е по-значима от личния ни избор да бъдем едни или други, от желанието ни да ни възприемат каквито се чувстваме, а не каквито те си мислят, че сме.

Голямата беда е не когато принципът на декларативността просто измества този на достоверността, а когато самото определяне на индивидуалната идентичност не е израз на свободна воля. Вярно е, че няма как да ти поставят граници на идентичността "отвътре". В себе си можеш да се чувстваш и самонаричаш какъвто си искаш. Но дали е така, когато вътрешното ти усещане трябва да получи външен израз? Когато се налага да отговориш на анкетиращия те социолог или да попълниш формуляра при поредното преброяване? В повечето случаи - да. Но са налице и обширни зони, в които това съвсем не е сигурно.

Нима онези, които "разпределят порциите", не могат да повлияят на "бенефициентите" не само как да гласуват, но и как да се "самоопределят"? Нима ромските барони не могат да въздействат по подобен начин в подопечните си гета? Смее ли някой да се декларира какъвто се чувства, ако са му внушили да се пише някакъв друг? Да, държавата, особено тоталитарната, понякога стига до престъпления, осъществявайки своята политика, правилна или грешна.

В най-новата си история тежки примери имаме и ние. Същевременно трябва да сме много наивни да смятаме, че при сегашното й оттегляне от терена на идентичността там няма да се настани друг. Който ще прави същото или сходно с онова, което си позволяваше държавата, само че не в защита на националните интереси, право- или криворазбрани, а в името на нещо друго.

Признаването преди броени дни на българско малцинство в Албания е подходящ пример колко важен е принципът на достоверността при определянето на идентичността. Осъществяваните десетки години научни и журналистически изследвания помогнаха на политиците не само да поставят аргументирано въпроса в Европарламента, но и да убедят с факти албанските депутати да гласуват. И колкото и никой да не може да ти каже дали си българин или не, признаването на общностната идентичност ще окрили всеки, желаещ да определи в същата посока индивидуалната си идентичност. Което все още е по-прекият път към самоопределянето ни като българи в сравнение с трудния преход от индивидуалната към общностната идентичност.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info