Театърът на Пабло Пикасо

За Пикасо театърът е извор на вдъхновение, поле за експерименти, място на търсения и открития, емоция, любов и забавление. Страстта и любопитството на художника към сцената, към актьорите, танцьорите, акробатите се проявява не само в много от картините и рисунките му, но и в конкретната му работа в театъра по създаването на декори и костюми за редица авангардни за времето си спектакли. А това несъмнено се отразява във всички аспекти на творчеството му. Сценичните форми като проява и празник на визуалното и подвижното са едновременно предизвикателство и подтик към нови визуални открития за художника, който в различни периоди от живота си намира своите сюжети в театъра, в цирка, в спектаклите на мюзикхола и на кабарето. Може да се каже, че в неговото съзнание живописта и театърът съществуват в своеобразен паралел, тъй като той ги възприема като два различни, но сравними начина за създаване на един въображаем свят, което помага и на театралния зрител, и на почитателя на живописта да разбере по-добре реалния свят, в който живее.

Проект за декора на "Тривърхата шапка", 1919 г.


Първата и паметна среща на Пабло Пикасо с театъра се случва през 1916 г. когато художникът се запознава с младия авангардист Жан Кокто, който го изкушава да направи декора и костюмите за балета "Парад" по музика на Ерик Сати, либрето на Кокто и хореография на Леонид Масин. Премиерата се превръща в шумен скандал, предизвикан очевидно от новите форми и визии както в музиката и танца, така и в сценографското оформление и костюмите. Пикасо се сработва идеално с всички създатели на представлението и особено с танцьорите от прочутия "Руски балет" на Сергей Дягилев, чиято продукция е "Парад". Най-интересното в това първо приключение на художника в театъра е, че той не се опитва да разруши установената концепция за сцената-кутия, а напротив - приспособява се към нея с пълното съзнание, че чрез въображението си може да съживи това пространство, да го промени до неузнаваемост, използвайки специфичните си изобразителни средства.
И така първо той създава една голяма рисувана завеса, на чийто фон се изпълнява увертюрата и на която той е нарисувал композиция, изобразяваща трупа пътуващи артисти - тази творба е сред най-нежните и романтичните в цялото му творчество. Когато завесата се разтваря, на сцената се вижда малка дървена барака, закрита в началото с пъстра завеса. А когато завесата се отваря, се появяват Арлекин (впрочем това е любимият театрален образ на Пикасо, пресъздаден в десетки рисунки и платна) и Коломбина, а после и всички фантасмагорични персонажи в представлението, облечени в невероятно ярки в цветовата си гама и много точно характеризиращи ги костюми. Декорът, разбира се, е композиран от характерните за кубизма плоскости, без използването на перспектива. След тази първа и шумна любовна история на художника с театъра следва дълготрайно и твърде плодотворно сътрудничество с "Руския балет" на Дягилев, с композиторите и хореографите, революционизирали балетната сцена, което оставя значима следа в историята на модерния театър най-вече с новаторската трактовка на сценичното пространство и разбирането за театралния костюм като важна характеристика на персонажа.
От 1919 до 1924 г. Пикасо работи активно и успешно в танцовия театър, като създава декори и костюми за хореографските постановки на Леонид Масин "Тривърхата шапка" по музика на Мануел де Файа, "Пулчинела" по музика на Игор Стравински и "Меркурий" по музика на Ерик Сати. А също и завесите за "танцовата оперета" "Синият влак" на Кокто с хореография на Бронислава Нижинска и за "Следобедът на един фавн", постановка на Вацлав Нижински.
Години по-късно интересът на художника към театъра избухва отново, но този път е насочен към драматичния театър, където го привлича отново неуморимият Жан Кокто. Резултатът е създаването на декори и костюми за съвременни адаптации на античните трагедии "Антигона", постановката на големия режисьор-новатор Шарл Дюлен по текст на Кокто, и "Едип цар" по Софокъл, постановка на Пиер Бланшар, или за оригинални пиеси като "14 юли" от Ромен Ролан и "Андромаха" от Жан Расин. Д
До края на живота си Пикасо обожава да се "смесва" с хората на театъра, да се вглежда с проникновения си поглед в своеобразните ритуали, които съпровождат сценичното творчество, да се възхищава от виртуозността на тяхната игра и така самият да стане част от театъра. А след това в живописното си творчество да постави едно въображаемо огледало, в което се отразяват тъжните лица на арлекините, бледите коломбини, уморените тела на акробатите или разпръснатите като многоцветни птици ръце на аплодиращите зрители.