Господ да ни пази от агитаторите си!

Нямам претенцията, че поставям на обществено разглеждане в тази моя рубрика винаги особено важни въпроси. Затова съм си позволявал да стопля с усмивка някои редове. В малко случаи възмущението ми от нещо преживяно, видяно или чуто е било толкова голямо, че да не запазя добрия тон, да ми се иска да нахлуя през телевизионния екран в студиото и да запуша устата на някой нахален бъбривец, чийто екзалтиран монолог опонентите му и водещите не биха могли да прекъснат без груба физическа сила.
    Такова желание имах, когато станах свидетел на един телевизионен спор, посветен на каприза на българските християни и главно началниците им да наложат задължително изучаване на вероучението в училищата и по този начин да вербуват за своята кауза децата и внуците ни. Нетърпимата с нахалството си и непускаща думата на другите беше някаква почти млада жена - доктор по теология и основните й аргументи бяха, че тя мисли така. Разумните доводи на ерудирания, логичен и спокоен доцент Александър Кьосев и на двамата добри водещи бяха постоянно прекъсвани и заливани от многословието на божията агитаторка, която със своето поведение и излъчване навярно е отказала немалко зрители от Христа. А доцент Кьосев кротко възразяваше само срещу думата "задължително".
    Аз пък лудвам, когато някой посегне на личната ми свобода с някакво "задължително", например когато този някой е бандитската топлофикация, подкрепена от (прескачам прилагателното) парламента, гласувал задължителната ни пожизнена свързаност с бандитите.
    Притеснявал ме е и изразът "диктатура на пролетариата", макар че без нея социалистическото благоденствие на милиони бедни хора, колкото и относително да е то, би било невъзможно. Християнската и комунистическата идеология са съседи (в много отношения си приличат) и май използват сродни, почти ултимативни средства за пропаганда и налагане на властта си. Така стигам до заключението, че православието не е чуждо и на известни грехове като насилието, изповядвани от борците за социална правда. Оправдавам донякъде грехове на революционерите. Не мога да простя обаче други грехове - тези, допуснати от предани служители на Бога, заради които папата неотдавна търсеше извинение от англичаните. Надявам се за всички читатели е ясно, че става дума за разкритите попове педофили.
    Превключих на друг телевизионен канал и там стана дума за едно пловдивско арменче (потомък на първия православен народ в света), което не можело да бъде да кръстено в никоя градска църква, поради парадоксалната заповед на тамошния попски генерал.    
    "Аргумент" (кавичките съм поставил нарочно) на агитаторката за православието от телевизионния спор беше и това, че в училище едни ще учат християнство, други мюсюлманство и т.н. А какво ще учат децата и внуците на атеистите, които, слава богу, още не са забранени нито от нашето правителство, нито от Европейския съюз, нито от посланика на САЩ у нас. Друг, многократно повтарян, "аргумент" е необходимостта от грижа за духовното развитие на подрастващите, които вече почти не знаят кое е добро и кое лошо. Сякаш ги няма Чехов и Йовков, Леонардо, Бетовен и Чаплин, сякаш е изчезнала въздействащата сила на литературата, театъра, киното и другите изкуства, които у нас се натикват във все по-дълбока криза, вместо да се използват като реален амвон на доброто, красивото и българското. Кое може да привлече и спечели повече душата на детето - позлатените мантии на свещениците, особено на по-главните от тях, брадите им, плашещи бебетата, и досадните им слова или приказките на Андерсен, повестите на Екзюпери, едно пълно с феерия и човещина театрално представление, една Шубертова песен, която остава да звучи в ушите ни като ромон на поток...
    Доколкото разбрах, авторитетни хора (цивилни лица) са се противопоставили на превръщането на училищата в църковни филиали - професор Пантев е употребил хубавия израз "бабино коляно", седнали на което децата откриват света, а министър Игнатов точно е определил като място за религиозно възпитание църквите и неделните училища.
    Далеч съм от мисълта да оспорвам изключителната заслуга на църквата за запазването на българщината през турското робство, тача православните празници, които са живи музеи на националната ни традиция, влизам в църкви на сватби и панихиди и паля свещи за здраве. Обаче съм против църковната (и всяка друга) агресивност.