Жив съм, ваш съм!

За актьор от мащаба на Георги Калоянчев може да се напише много и малко. Най-малкото, което може да се каже за него, е, че е актьор, притежаващ изключителна и уникална органика, което ще рече способност за истинско и истинно присъствие на сцената и на екрана. А тази дарба, защото актьорската органика е преди всичко дарба - или я имаш, или я нямаш - Калоянчев притежава в максимална степен. Той не е актьор на превъплъщението, независимо че едно от забележителните му постижения са шестте образа на Чиновника в "Сако от велур", нито актьор на преживяването, независимо че неговият Алцест в "Мизантроп" е изпълнен с негодувание срещу условностите на едно повърхностно и бездуховно общество, а актьор-личност. И именно присъствието на силната му личност във всички негови роли както на сцената, така и на екрана е белегът, отличителният знак на големия актьор Георги Калоянчев.

Ако от всяка роля взимаш по малко от образа, ще стане страшно. Подлец, крадец... Винаги оставам същият, какъвто съм,

казва актьорът, който през дългия си и изключително успешен творчески живот е изиграл повече от 60 роли в театъра, и почти още толкова в киното. Аз съм обикновен и земен. Не съм някакъв маниак. И това ми е най-хубавото. Всички сме сменяеми, добавя той, макар за всички ни да е ясно, че талант като неговия е незаменим и несменяем. Защото Георги Калоянчев не само изигра всичко, което можеше да се изиграе в световната и родната комедиография, но и вложи във всичките си роли много обич, искреност и неповторима преданост към театъра и към човека. И, струва ми се, това е най-важното от многото, което може да се напише за този актьор. Във всяка своя роля - от най-комичната до най-драматичната (защото актьорската природа на Калоянчев е удивително подвижна, обемна и белязана от специфичното усещане за трагикомедия) той успява да подскаже на зрителите, че смешното не е само смешно, че зад онова, което се вижда на пръв поглед, се крие нещо повече, нещо ценно и важно за човека, за живота, за истината. И сигурно заради това неговото изкуство е едновременно ведро, смешно, заредено с положителни емоции, но и малко тъжно, с капка горчивина в усмивката. Също като неговия Йона от  Радичковите "Кошници", който не губи надежда, че все ще намери нещо хубаво в тоя живот, като Ганьо Балкански в "Господин Балкански" от Георги Данаилов, който е олицетворение на жизнеността, или като Лило в "Зимните навици на зайците" на Станислав Стратиев. Но също и като неговия Телериг в "Старчето и стрелата", който тъжно отронва монолога си за кътаните за в бъдеще вещи, спомени, истини и любови, неговия бай Ноно в "Одисей, пътува за Итака", който с горчива ирония осъзнава неосъществимостта на социалните утопии и предчувства приближаващите сътресения, или като неговия Инспектор в "Инспекторът и нощта", който е принуден да носи на гърба си тежкия принцип на истината в една "утрин, ведра като полунощ".
 
Много обичах да се вглеждам в хората и да наблюдавам как говорят и жестикулират. Ходех на пристанището и се вторачвах в тях - как се движат, как говорят, как са облечени,

спомня си младежките си години в Бургас актьорът. Сигурно от това любопитство, от тази човешка съпричастност и творческа наблюдателност се раждат по-късно пределно ясните очертания на поведението на неговите сценични и екранни герои, ярката театралност и истинност на пресъздаваните персонажи и най-вече невероятният усет за характерния комедиен детайл, който прави цялото. Защото комедийната стихия на Георги Калоянчев се основава именно на тази детайлна разработка на героя, която привидно изглежда лека и непосредствена. Но тази лекота на играта, с която Калоянчев се слави и покорява всички зрители, не е резултат от маскиране, от чисто визуални промени, а именно от наистина уникалната му способност да долавя и предава най-важното, най-смешното, най-характерното в образа. А лекотата на играта е неговата тайна запазена актьорска марка.

Винаги съм получавал само хубави роли,

убеден е актьорът. И наистина в актьорската биография на Георги Калоянчев има само хубави роли като Велосипедкин в "Баня" и Присипкин в "Дървеница" от Владимир Маяковски в постановките на Стефан Сърчаджиев през 1957 г. и на Боян Дановски през 1959 г.; Остап Бендер в "Дванайсетте стола" по романа на Иля Илф и Евгений Петров в постановката на Гриша Островски през 1959 г.; Иванчо Йотата в "Чичовци" от Иван Вазов в постановката на Методи Андонов през 1960 г.; Цабр в "Свинските опашчици" от Ярослав Дитл в постановката на Методи Андонов през 1962 г.; Копилов в "Смъртта на Тарелкин" и Варавин в "Дело" от А. В. Сухово-Кобилин в постановките на Методи Андонов през 1965 г. и на Крикор Азарян през 1986 г. и, разбира се, незабравимият Големанов в "Големанов" от Ст. Л. Костов в постановките на Нейчо Попов през 1966 г. и на Борислав Чакринов през 1992 г.
А какво друго, освен хубави роли и много на брой, е нужно на един актьор, за да бъде щастлив. Или поне за Георги Калоянчев многото хубави роли и обичта на публиката бяха достатъчни, за да бъде и да остане един щастлив човек и актьор.


Незабравимият министър Големанов в постановката на Нейчо Попов, 1966 г.


Чиновникът в "Сако от велур" от Станислав Стратиев, постановка Младен Киселов, 1976 г.


Артуро Хи в "Удържимият възход на Артуро Хи" от Бертолт Брехт, постановка Боян Дановски, 1966 г.


Генерал Варавин в "Дело" от Сухово-Кобилин, постановка Крикор Азарян, 1986 г.


Копилов в "Смъртта на Тарелкин" от Сухово-Кобилин, постановка Методи Андонов, 1965 г.


В ролята на Телериг от "Старчето и стрелата" от Никола Русев, постановка Методи Андонов, 1969 г.