Пътят води към целия свят
Може би това е животът - мигване на окото и мигащи звезди, пита се Джак Керуак на сцената на Театър 199
/ брой: 162
Едни от най-хубавите и характерни текстове на Джак Керуак и Чарлз Буковски звучат от сцената на Театър 199 в постановката на Иван Урумов "Късмет по дяволите" и ни отвеждат в един бар някъде в Америка, за да ни запознаят с неговите обитатели, обвити в цигарен дим, уиски, спомени, съмнения и надежди. Сред шумната нощ, изпълнена с музиката на Луис Армстронг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, двама самотници пият мълчаливо, от време на време откъртват парчета от спомените си и общуват в стихове, философстват, спорят, размишляват дали наистина "хубавото на нещата трябва да е, че си имат край" или "може би това е животът - мигване на окото и мигащи звезди", или пък че "щастието се заключава в осъзнаването, че всичко е голям и странен сън". Времето тече, но те го поглъщат с всяка глътка алкохол и с всяка нова жена, влязла в бара.
Георги Кадурин и Пламен Сираков са двамата самотници, които живеят в бара, но мечтаят за пътя, който води към целия свят. Дали сред разказаните и отново преживени житейски истории на всеки от тях ще се намери изход, който да ги отведе към тоя път, който води навсякъде, към пътя, който е за всеки и може да бъде извървян по всякакъв начин? Няма отговор на този въпрос, може би защото единият от тях се чувства виновен, че е член на човешката раса, а другият си мисли, че има и по-лоши неща от това да бъдеш откачен.
Няколко колоритни женски образа, изиграни с майсторски усет към характерния детайл от Мариана Миланова, нарушават ритъма на спомените, разрушават илюзиите, изкушават мечтите на двамата герои. Спектакълът на Иван Урумов е спокоен, плавен разказ, изпъстрен тук-там с тъжните прозрения и неясните надежди на главния разказвач Чинаски, в изпълнение на Георги Кадурин и малко смешните оптимистични въззрения на Дийн, в изпълнение на Пламен Сираков.
Това е представление, което трябва да се гледа спокойно и без желание да се види нещо необичайно, задълбочено или актуално. Разказвателният тон, зададен от сценичния вариант на текстове от Буковски и Керуак, подготвен от Атанас Бояджиев и Богдана Костуркова, определя ритъма и настроението на спектакъла - смислово и визуално самостоятелни епизоди, кратки сцени на срещи, които не променят нищо, пътуване назад във времето. Затвореното пространство на бара (сценография на Петьо Начев) предполага и своеобразно затваряне на разказаните истории и срещи. А музиката, изпълнявана на живо от Андрей Велков на ударни инструменти, маркира синкопите, паузите и продълженията... които отвеждат към пътя, който води към целия свят.