Аз ли съм роден в света или светът - в мен

Проблемът за стойностите и способностите на режисурата в съвременния ни театър се обсъжда от години, най-вече в критично-съжалителен тон, обусловен от предполагаемата липса на интересно мислещи и поставящи режисьори. Не че в театралния пейзаж отсъстват сиви, безлични, мъртви представления или откровено и дори нагло комерсиални, но поне на мен ми се струва, че напоследък в тази картина се очертава и една съществена новост - присъствието на група млади режисьори, които успяват да разкрият нови черти от лицето на съвременния български театър. И като казвам "група", нямам предвид режисьори, обединени от обща художествена платформа или стилистика, нещо немислимо в пъстрата и контрастна картина на постмодерния театър, а по-скоро категорично очерталото се присъствие на няколко имена като Стайко Мурджев, Крис Шарков, Младен Алексиев, Гергана Димитрова, Веселин Димов.

Елена Атанасова, Мариана Йотова и Димитър Димитров в разпадналия се свят на "Когато гръм удари", постановка на Стайко Мурджев в Драматичен театър Пловдив

Всеки от тях вече е направил по няколко спектакъла в различни театри, набелязал е творческите си търсения към съвременна или класическа драматургия или авторски театър, с което повече или по-малко категорично е заявил присъствието и творческите си пристрастия. Онова, което ме кара да "събера" заедно тези така различни театрални индивидуалности, е именно категоричността, с която всеки от тях отстоява виждането си за театър. И може би точно тази категоричност както в избора на драматургия, така и в подхода към сценичната й реализация, според мен е най-интересното при младите режисьори, а и най-перспективното.

Александър Кадиев и Христина Караиванова във визуално контролирания свят на "Под контрол", постановка на Младен Алексиев в Малък градски театър "Зад канала"

Защото когато Крис Шарков посяга към класиката "Куклен дом" на Ибсен, пренася я във виртуалната съвременност, без при това да прибягва към прекрояване, пренареждане или преправяне на текста, а с впечатляваща точност на театралния анализ го транспонира във времето, това е убедително доказване на собствена различна визия за театър. Защото когато Стайко Мурджев поставя класиката "Коварство и любов" на Шилер като съвременна антиутопия за насилието, жестокостта и разрушителните инстинкти на човека и заявява, че "най-голямата опасност за човека е самият човек, защото човекът е безпощаден, разрушителен, безмилостен, кръвожаден, коварен", спектакълът е доказателство за способността на съвременния театър да мисли сцената като пространство за предизвикателства. Защото когато Младен Алексиев поставя "Под контрол" на французина Фредерик Зонтаг като параноично съновидение за едно време на широко разпространен надзор, в което всички взаимно се следят, и за един свят, където реалността и фикцията не могат да бъдат разграничени ясно и където политиката и забавлението са неразривно свързани, спектакълът представлява своеобразно прекодиране на действителността и категорично виждане за театър. Защото когато Веселин Димов прави своя спектакъл "Пророчество" с любопитното жанрово определение "метафизичен бюлетин, токшоу" по текстове на Петер Хандке и свои авторски текстове, спектакълът е философска провокация, която атакува собствените ни битийни и идентификационни основания да съществуваме и е специфичен вид съвременен театър на опозициите и противопоставянията. Защото когато Гергана Димитрова предприема авантюрата да постави своята пиеса "Праехидно", написана заедно със Здрава Каменова, като визуален и емоционален колаж на два контрастни ракурса към съвременността - тероризма и екологията, спектакълът не само активира чувството за самосъхранение, но и показва оригинален и интересен режисьорски подход и виждане.
Освен категоричността на мисленето и вижданията за театър в постановките на младите режисьори се откроява и впечатляваща визия за изграждането, разпределението и използването на сценичното пространство, което при всички случаи се превръща в своеобразна метафора за духа и внушението на представлението. Една от свързващите брънки в тази линия е почти повсеместното присъствие на мултимедията като дублиращ или като паралелен свят. В "Под контрол" например Младен Алексиев изобщо не цели да предизвика потресение от насилието, ужаса или силни вълнения, а последователно и методично "разомагьосва" театъра на манипулациите на властта чрез проследяването на играещите актьори от камера и симултанно излъчващото действията им видео. В "Праехидно" Гергана Димитрова също съполага сценичното и виртуалното действие чрез ефекта на мултимедията и така постига контраста на визията и смисъла. При Крис Шарков и неговия "Куклен дом" сценичното пространство, решено като затворен похлупак, пренаситен с информационни надписи и предупреждения, също изгражда два паралелни техносвята. А в постановката си "Когато гръм удари" от Яворов Стайко Мурджев, без да използва мултимедийни ефекти, създава мултиизмерно сценично пространство, което използва и като визуална метафора на пиесата, и като метафора на разпадналия се свят. Докато Веселин Димов в своето "Пророчество" възлага на мултимедията функцията на организиращ елемент в цялостната партитура на спектакъла, изградена в опозиции - черно/бяло, позитив/негатив, мъжко/женско, тишина/вик, статика/динамика. В тази линия се вписва и постановката на Крис Шарков "Посещение при бащата" от немския драматург Роланд Шимелпфениг, където чрез самото решение на сценичното пространство (и чрез актьорското присъствие, разбира се) режисьорът внушава необходимостта да преосмислим виртуалната реалност на новия век не като машина за фалшификати, а като наша собствена фантазна реалност, да напомним, че днешното общество, повече от всяко друго, се нуждае от сдобряване с Природата си, да се справим с отсъствието на бъдещето и призраците на миналото, живеейки във вечно настояще. Може би именно този стремеж за преплитане на времената, за съполагане на фантазията и реалността и създаването на нова, многоизмерна и многофокусна театрална действителност, обединява и свързва вижданията на младите режисьори за смисъла и стойността на театъра като изкуство.