Повече Европа в ЕС, но не с повече европейци?!

Моето поколение беше възпитавано силно да люби и мрази. Може би затова си спомням в детайли деня, когато за пръв път, изненадващо и за самия себе си, изпитах съжаление към турци. Беше в киносалона, някъде през 70-те години, при прожекция на филма "Автобусът". Лентата беше забранена в родината на режисьора Бай Окан заради унизителния, макар и удивително достоверен - а може би тъкмо затова - начин, по който той представяше своите сънародници. Автобусът беше натъпкан с анадолски селяни, които в името на по-добър живот в мечтания Запад бяха готови да посрещнат всякакви несгоди по пътя. Водеше ги земляк, вече натурализиран в Германия, който излезе пълен мошеник. Събра им документите и парите и ги заряза в автобуса на градски паркинг. Част от тях се осмелиха да излязат и намериха смъртта си - един се вцепени от студ на крайречен парапет и цопна във водата, друг беше пребит от бръснати глави, трети умря от глад. Останалите бяха толкова шокирани от непознатата среда, че не посмяха да се покажат навън. Правеха всичко вътре, докато един ден автобусът потече и паркингът стана като морето край Лозенец това лято. Това позволи на полицията да ги открие и когато ги изваждаше един по един, бяха толкова жалка картинка, че зрителят нямаше как да остане безчувствен.
В Западна Европа има вече второ поколение потомци на първата голяма вълна икономически имигранти. Изминали са вече толкова години, цели десетилетия, но смущаващо голям брой от тях все още не могат да преодолеят културните различия. Нито пък са в състояние да се интегрират. Затварят се в анклави, но не просто като местоживеене, а и като традиции, вярвания и култура. И ако първите имигранти бяха поне благодарни за това, че Западът ги посрещна в труден момент и положи немалко грижи за тях, при притеснително голяма част от синовете и особено от внуците им няма дори благодарност. Те са само частично интегрирани, колкото да получат образование, работа и социални помощи, но не и в културно отношение. Някои от тях са дори враждебно настроени. Показателно е, че атентатите в лондонското метро бяха извършени от внуците на имигранти, които при това още по рождение са британски граждани. А терористите, които удариха двете кули-близнаци в Ню Йорк, са завършили висше образование в Германия. Други пък воюват на страната на "Ислямска държава".
Ситуацията със сегашния наплив от нелегални имигранти в Европа е още по-обезпокоителна. Част от тях наистина са жени и деца, чиято драма събужда човешкото съчувствие. Но сред тях има и мъже в разцвета на силите си, чието присъствие е преобладаващо, а поведението им - най-меко казано - невъздържано. Като това на унгарската гара Бриске, където отказаха донесената им от доброволци вода и храна, защото била със знака на Червения кръст. Беше грозно да се види как ритат бутилките и пакетите. Някои побързаха да ги оправдаят - имали билети, но властите не позволявали на влака да поеме към Германия и затова бежанците реагирали толкова грубо. Не е ясно дали Горки, ако беше жив, щеше да възкликне при тази сценка: "Билет - това звучи гордо!" Защото притежанието на билет не е индулгенция за арогантността. И защото те нямат никакви други документи, нито пък позволяват да бъдат регистрирани в първата страна от ЕС, в която попадат, както е според правилата. Пък и как така си губят все личните карти, а не примерно айфоните?
Същото обаче се случи и на гръцко-македонската граница, където нахлуващите без всякакво съмнение бяха без билети. Отказаха водата и храната, не позволиха дори на децата си да я докоснат. Все заради емблемата на Червения кръст. Но ако тези хора още отсега се държат по такъв начин, какво ли ще бъде утре, когато се установят? Руската крила фраза казва: "В чужой монастырь со своим уставом не ходят", но те не искат и да чуят за нея. Настояват Европа да ги приеме, без ни най-малко намерение да се впишат в нейните правила. Имат си свои и се опитват да ги налагат, където и да отидат. Запознати са с правата си, записани в конвенции, харти и споразумения, но не ги е грижа, че правата имат две страни - получаваща, но и даваща. По отношението към даващата страна може да се съди за домогванията на приемащата. Гаврата с Червения кръст никак не вдъхва оптимизъм, но Старият континент сякаш е загубил инстинкта си за самосъхранение. Може би се надява, че споменатите случки са изключение, макар десетилетният му опит да доказва, че не са.
В речта си за състоянието на ЕС председателят на ЕК Юнкер призна: "Усеща се недостиг на Европа и на съюз в този ЕС. И това трябва да се промени." Само че повече Европа едва ли ще се постигне с все повече и повече азиатци и африканци, при цялото дължимо уважение към тях. А споровете по разпределението им едва ли ще донесат повече съюз в ЕС. По-скоро ще поставят здравината му на небивало досега изпитание.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info