От класическия до "антибелия" расизъм

Двама чернокожи американци на почетната стълбичка на победителите изслушват химна на страната си боси, с наведени глави и с черни ръкавици на вдигнатите си във въздуха ръце. Това са олимпийският шампион на 200 метра от Игрите в Мексико през 1968 г. Томи Смит и бронзовият медалист Джон Карлос. Юношеското ми тогава съзнание е запечатало техния протест срещу расовата дискриминация най-вече заради необичайната смелост. Нужна е небутафорна дързост, за да си позволиш такава демонстрация пред очите на целия свят, и то само броени седмици след убийствата на бореца за граждански права Мартин Лутър Кинг и на кандидат-президента на демократите Робърт Кенеди. По това време кръговете, които не приемат някои от конституционно закрепените американски ценности, са не само са силни, но и безцеремонни. Имаше ги тогава, има ги и сега. На САЩ им трябваха 232 години, докато се решат да изберат първия си чернокож президент. Който пък наскоро по повод зачестилите убийства на невъоръжени афроамериканци от бели полицаи бе принуден да признае, че походът срещу расизма не е приключил.
Третият на почетната стълбичка е белият австралиец Питър Норман, спечелил сребърния медал. Неговата далеч по-неизвестна съдба бе припомнена наскоро в интернет (http://www.webcafe.bg/sportcafe/oshte-sport/id_710412276_Koy_e_iztritiyat_byal_chovek_ot_tazi_snimka?). Заради солидарността му със Смит и Карлос Австралия подлага Норман и семейството му на жестоки атаки. Предлага му да заклейми протеста на двамата си колеги, но той отказва. Не го включва в отбора за следващата Олимпиада, въпреки че многократно е покрил норматива и на 200, и на 100 метра. Не го удостоява дори с покана за гост на Игрите в Сидни през 2000 г., макар и до днес националният рекорд на 200 м да е негов. Принуден да изкарва прехраната си като касапин, получава гангрена, изпада в депресия, пропива се и през 2006 г. умира. "Ако нас ни биеха, Питър трябваше да се изправи срещу цяла нация и да страда сам", казва Джон Карлос. И това се случва в напредналата и уж напредничава Австралия!
Същевременно в Европа се нижат събития, определяни от някои като "антибял расизъм". Френската евродепутатка Надин Морано, която е с умерени, а не с крайни възгледи, бе подложена на ожесточена критика заради изявлението си в телевизионно предаване, че Франция е "юдеохристиянска страна на бялата раса, която приема чуждестранни лица". Разяснението й, че това е казано още от Де Гол и че е "многовековен исторически факт", не можа да спре вълната от шок и гняв, особено сред политиците. Бившият президент Саркози, лидер на партията, в която членува Морано, настоя тя да бъде извадена от избирателните листи за предстоящия регионален вот. Което е дълбоко лицемерно, защото тъкмо Саркози започна да връща стотици роми от България и Румъния в родните им страни. Водачът на листата в Източна Франция Филип Ришер пък окачестви като "пагубно" въздействието на споделеното от Морано мнение върху предизборната кампания. Стигна се дори дотам да се напомни на Франсоа Оланд, че като кандидат-президент е обещал да работи за премахване на думата "раса" от конституцията и че това час по-скоро трябва да се случи.
Непредубеденият наблюдател може дълго да се чуди и мае. Защото знае, че коренното население на Франция е християнско и бяло. И че тъкмо от неговите среди произлизат прочутите философи, писатели, поети, композитори, художници, скулптори, извоювали още през средните векове културно превъзходство на Франция в Европа. И няма как да скрие удивлението си, че е дошло време изброяването на подобни факти да е повод не за гордост, а за скандали. И че дори израз като "коренно население" се смята за ужасяващо противоречащ на политическата коректност.
Е, добре, думата "раса" ще се махне от конституцията, но няма ли с това да се избодат очи, вместо да се изпишат вежди? Нали с това ще се заличи и критерият за дискриминация по расов признак и за престъпления по расови подбуди - явления, които така или иначе съществуват? Или ще се разчита на Устава на ООН, Всеобщата декларация за правата на човека и пр., където тази дума е налице? Няма ли това да доведе до колизия между вътрешното и международното право?
Въпросите могат да бъдат много. И няма как да не са много, след като заличаването на думите не може да заличи съществуването на расите, колкото и те да са в процес на смесване. И след като за недопустимо вече се приема самото признание за наличие на раси, наред и дори вместо дискриминацията по расов признак. Ето как се тласкаме от едната крайност към другата, сякаш не си даваме сметка, че трябва да преодоляваме всеки расизъм - както класическия, така и "антибелия".
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info