Сривът на България е угоден на неколцина

Николай Николов

Някога много отдавна пилците се броели наесен в прекия и преносния смисъл. После пилетата ги покоси птичият грип, а смисълът пропадна вдън земя с всичките му производни. В нашия модерен век не е прието да се правят равносметки. Отчитането пред публика и пред себе си изисква признаването на лична отговорност, а това днес не е прилично. Така че и тази есен настъпи, както многото други в годините на безвремието - откъснахме листа на календара и нищо не се случи. Един чичка отиде в града на Голямата ябълка и оттам взе да нищи световната политика. Съдбата има особено чувство за хумор. Мимоходом сред дитирамбите за протоколните снимки на световните лидери с мекащия генерал от пожарната бе споменато и за водените разговори: стратегически отношения, тайни служби, Западни Балкани. И хъбчета - къде без тях! Темата за стратегическо партньорство ми напомня за отношенията между чехъла и хлебарката, изпълзяла на бял свят. Какво друго може да се очаква от господарите, които ни възприемат като пушечно месо (естествено, ако изобщо се сетят къде се намира страната България)?
Друг генерал ни призова от името на група интелектуалци за помирение и единение. С цялото ми уважение към тези хора ми се струва, че пожеланието в този му вид е неизпълнимо. За оскотелите от безнаказаност политически и криминални елементи, които ръфат остатъците от държавата, ние, народът, сме нещо като нищо. Техният бог им прощава всичко. Ала той не е Нашият. На тях не им е притрябвала сплотеност или, моля за извинение за крамолния израз - национална идея.
Предполагам, че на говорещите глави, мяркащи се по телевизионните екрани, им е омръзнало да изричат едни и същи кухи фрази. Естествено, те можеха например да обяснят на разбираем език защо съществуващата структура на здравеопазването не се реформира, защо не действа, а се налага да плащаме за нея на лекарите и на застрахователните дружества. Или да разкажат за мерките, предприети за озаптяването на ръста на цените и инфлацията. Ала как да кажат, като няма такива?
Има много проблеми, ала за да се захванеш с тяхното решаване, е нужно да ти стиска да се изправиш срещу системата и да опиташ да я промениш. Това е обаче тяхната система - идеалната, която според разбиранията им няма нужда от пипане.
Ние, българите, притежаваме чудното качество да забравяме историята си. Забравихме бедите, донесени от монархизма. Заметохме под килима кървавия фашизъм. Мъчим се да заличим годините на социализма. И сме на път да изчистим от паметта си турското робство. А без история няма морал. И как без нея да се обединим и да строим нещо ново и добро?
Да бъде така е угодно на неколцина. Нас ни карат да приемем, че живеем в свят без алтернатива, в който те имат право да безчинстват, а ние сме длъжни да смятаме случващите се катастрофи за нещо нормално и правилно. Убеждават ни, че е редно в управлението и законотворчеството да се натикват възможно най-лошите и некомпетентни хора. Макар че, от друга страна, едва ли читав човек би доближил тази помийна яма, в която са превърнали и управлението, и държавата.
През повечето епохи животът на обикновените хора у нас не е бил лек, само че преди поне е съществувал идеал - властта е била не възможност, а отговорност. И ако човек се е оказвал на върха, той е отговарял не само за себе си, но и за хората. В най-добрите времена водачът е придобивал не толкова възможности за лична власт и пари, колкото проблеми и тежки отговорности.
Водачът...