Момчето с резачката

Онова дребничко същество с розовата вратовръзка и запотените очилца продължава да демонстрира безочие, значително по-голямо от собствения му мозък. Отдавна е доказало, че длъжността чиновник в Световната банка е обсебила сериозно личността му и достатъчно добре е замъглила съзнанието му. Което го прави абсолютно непригоден за длъжността финансов министър, но пък не го възпира да се вихри като луд с резачка. Не му пречи да съсипва цяла държава и с хладнокръвието на масов убиец да заличава бъдещето на милиони хора.
Момчето с резачката оряза всичко, до което се докопа в последните две години. Заплати, пенсии, разходи, приходи, субсидии, заеми, помощи, щатове... Откровено призна, че бедните хора са само тежест на шията на политиците и още по-искрено разказа как след министерстването си ще заживее обратно в САЩ. И едва ли ще му мигне окото за някогашната родина.
Едва ли днес някой се съмнява, че наглото момче с пост на министър се прехранва от министерската си заплата. Ала изведнъж момчето завидя на депутатите и посегна с резачката и на техните възнаграждения. Не можело, видиш ли, премиер или министър да печелят по-малко от народните представители. "Трябва да има някакво градиране на това колко работиш, какви са ти правомощията, колко са ти задачите..."
Дали запотените стъкла на очилата или притъпените от американско слугуване сетива не позволяват на дребничкото същество да прочете дори пет реда от законите на държавата. За да разбере кой колко работи в парламентарната Република България и коя заплата от какво зависи. Ако беше си направило труда да зададе едно въпросче, момчето с резачката щеше да разбере, че депутатите всъщност са негови работодатели. И неговата заплата се формира на база депутатската. И че депутатите са тези, които се избират от народа, а министрите се гласуват от парламента... И че КПД-то в тази държава не се измерва в рязане на лентички и рязане на заплати.
Но може би искаме твърде много от момчето с резачката, което си играе на министър. То все още не е развило мозъчните си гънки до такава степен. Мисълта му трудно прехвърля омразата му към бедните и изобщо към хората, които не са част от корпоративните гиганти на света. Поривите му да мисли и да предлага каквото и да било вече две години са подчинени единствено на фикс идеята да върже бюджета и да спаси дефицита. Няма място за нищо повече в нищожния му свят. В който тракат само ножици и резачки, а зъбите на обикновения човек скърцат от стискане.