Големите ловци са и големи хора

Цвета Иванова е родена в гр. Видин на 30 май 1943 г. Завършила е Софийския университет "Св. Климент Охридски", специалност "Българска филология". Работи като журналист в БТА от 1973 г. до 1991 г. и  4 години във в. "Континент". Била е първият редактор на в. "Рибар" и десет години редактор на в. "Наслука".


Ловът не е бил детската ми мечта, макар че дядо ми беше ловец. Излизала съм с него и с кучето ни по полето. Оттогава остана любовта ми към четириногите. Ловен билет получих, след като станах редактор на в. "Наслука". Не мога да си представя на този пост човек, който не е нито ловец, нито рибар. Постепенно така се запалих по лова и смея да твърдя, че имам повече излети от много колеги.
Ловните излети са друг свят, различно общуване с интересни и чисти хора, каквито са обикновените авджии. При тях още са се запазили старите традиции на другарство и взаимно уважение. Тук може да се забележи все по-дефицитната в демократичния ни живот безкористност. А неизчерпаемите им лакърдии и вроденото им чувство за хумор ме обогатяват. Всеки излет е различен и винаги има по един "гвоздей", който остава в съзнанието ми.
В нашето дружество често ловуваше покойният Радичков. Изключително скромен и дисциплиниран човек. А какъв сладкодумник беше - от неговите уста всяка случка звучеше необикновено, емоционално. Пък беше и забележителен стрелец. На един фазанов лов той изкара нормата на цялата група, без да направи и намек, че е героят на деня. Струва ми се, че големите ловци са и големи хора.

Цвета Иванова с проф. Георги Чапкънов

Трудно ми е да кажа кой е любимият ми лов, защото всеки има своята емоция. Но откакто имам куче, един прекрасен бретон, предпочитам пернатите. Удоволствието от отличната работа на кучето - да открие дивеча, да направи стойка и да апортира, не може да се сравни с нищо друго. Може би го конкурира само многогласната песен на българските гончета, погнали глиган. Тръпката от този концерт трудно се разказва. Тя трябва да се изживее, да се почувства.
Обиколила съм почти цялата страна. Всеки район има своята специфика и очарование. Добруджа е прекрасна с равното си поле, в което прасетата сякаш плуват и се появяват от хоризонта като кораби. В изключително трудния за ходене Троянски балкан на всяка пусия излизат сърни. Не се бият, но е достатъчно само да се наслаждаваш на грациозните им скокове и да гледаш как отминават белите им "огледала". В Панагюрско имат едър и дребен дивеч и е удоволствие да съчетаеш двата вида лов. Неотдавна открих ловните прелести на Странджа. Не очаквах, че тя е толкова живописна планина и с толкова богата дива фауна. Само за два дни там видях почти всички наши ловни обекти - нещо, което рядко се случва за цял ловен стаж. В една снежна виелица стигнах и до Дуранкулак, където гъските излитаха като ескадрили. Небето наистина почерня от птици. Слуката беше малко, но преживяването бе незабравимо.
Отлично се чувствам като жена сред толкова много мъже. Не съм забелязала да проявяват снизхождение към мен като към представител на слабия пол, а само необходимото уважение. Гледат на мен като на равен - не се е налагало досега да ми сглобяват пушката или да ми носят раницата. На излет мъжете са повече от откровени. Тогава можеш да научиш всичките им строго пазени тайни.
Според мен нормалният, организиран лов не е убийство. Дивечът все пак не е вързан в гората и има шанс да се спаси, докато домашните животни, които отглеждаме и колим - не. Известно е, че в Танзания, когато забранили лова, се развихрило бракониерството и дивечът бил изцяло изтребен. Останал само в резерватите. Разумното ползване на дивеча, а не забраната за лов у нас ще съхранят това неоценимо национално богатство.

Цвета Иванова