Йожи

Житейска философия на Йосиф Цанков била: "Господ си има грижа за своите птички". Казват, че е целунат от Бога. Аз пък си мисля, че той самият е бог - поне в селенията на нашата естрада. Асен Русков го нарича "българският Йохан Щраус", сравнявали го с Гершуин. Всички са единодушни, че е родоначалник, основоположник, класик на българската популярна музика, дори неин патриарх. Този патриарх не бе позастарял мъдрец, а макар и с бели коси, си отиде от този свят, преди да закръгли шейсетте. Напусна ни рано, може би защото е искал да си остане "рицар, кавалер на духа и свободата, принц на любовта", да го запомнят като бохем. Като повечето бохеми е самотник, раздаващ се щедро на приятелите си.
"Баща ми живееше за любов, пишеше песни за любов и страдаше за любов. Беше огромен талант и голям самотник" - казва на Валерия Велева Анастасия, дъщеря му, обръщайки се към нея с молба да напише книга за баща й. И не е сбъркала, като се е доверила на публицистичния рефлекс на известната вестникарка, не само затова, че в ръцете ни вече е книгата "Непознатият Йожи или принцът на любовта" (изд. "Жанет 45"), излязла за стогодишнината от рождението му. А защото в интересно поднесеното четиво наистина го има непознатият Йожи, откриваме го в писмата между него и жена му Таня, в "задявките" на Държавна сигурност с него и донесенията на тайни агенти, в разширения кръг от негови съвременници, с които Валерия е разговаряла и като опитна "анкетьорка" е извлякла от тях нужното, за да обогати и уплътни образа на Йосиф Цанков. Убедих се, че по-приляга на жена да разказва за "принца на любовта", за неговите влюбвания, разочарования и заблуди. Авторката не се захваща с музиковедски анализ на творчеството му, когато е необходимо, търси подкрепа за твърденията си в публикации на специалисти, но умно, премерено, без да дотяга. И все пак не спестява истината за музикалната критика, която в началните години на народната власт отрежда на Йосиф Цанков ролята на дилетант, съчинител на шлагери и буржоазни оперети. Най-старателен в громенето на упадъчната му музика тогава е бъдещият професор Венелин Кръстев, който по-късно ще се отърси от идеологическите предразсъдъци (донякъде!) и ще признае непреходната стойност на сътвореното от Йожи. В сп. "Музика" през 1980 г. професорът написа: "Едва ли в случайните минути на самоанализ (така неприсъщ на натурата му) Йосиф Цанков си е представял историческата стойност на своето дело. Откъде е започнал и къде е свършил. Така или иначе и до днес - в началото на 80-те години - българската естрадна музика е там, където я остави през 1971 г. нейният създател и първомайстор..."
С ориенталско танго "Керванът" на Йосиф Цанков, превърнато по приумица на съдбата в меланхоличен блус от Джоузеф Цанкоу, Радио Лондон поздравявало всяка сутрин английските и американските войници по време на сраженията им в Сахара срещу армиите на Ромел. Александър Йосифов е убеден, че "Керванът" ще отиде и в двайсет и второто столетие. Този "керван" преминава през цялото творчество на композитора и винаги носи нещо новаторско. Пише оперети за театър "Одеон", жанр, който у нас почти няма традиция, две от които са по либрета на Петър Увалиев. Насища оперетите с подкупващи шлагери като "Облаци бездомни", "Под липите съм самичък", "Аз живея за любов", "Недей ме пита", "Моя малка синьорита", "Страстно обичам жените" и др. Те превземат пространството на т.нар. днес стари градски песни, което преди него бе населено само от чуждестранни шлагери, изпълнени на български. От новото време са шедьоврите му "Песен моя, обич моя", "Приказка", "Когато луната изплува", "Облаци", "Пролет моя", "Събота вечер", "Море на младостта", "Птици мои", "Гълъби от София" (написал е около 500 песни) и др., които го направиха най-големия в забавната песен. Шедьоврите са се раждали въпреки огорченията и разочарованията, въпреки безсмислените битки. Хората на моите години помнят скандала около песента "Пролет моя", предизвикан от "ретроградната литературна гилдия" - в който все пак победи дързостта на Йосиф Цанков пръв да бръкне в съкровищницата на българската поезия и да направи великолепни песни по Вапцарови стихове. Той, класикът, основоположникът, най-големият, заслужи голямата награда на "Златния Орфей" чак през 1970 г. за "Повей, ветре", а можеше да я вземе още през 1967 г. за "Песен моя, обич моя", а ако питате мен, можеше всяка година тя да е негово притежание. Нашенската явна завист и скрита завистчица носеха обиди и огорчения за Йожи, който, ако е можел да мрази, щял да ги преглъща по-леко. Може би пък да е вярвал, че песните му са вечни. И това му е било утеха.