ПОБЕДАТА

Денят на победата - 9 май 1945 г.,  заварва Първа българска армия при Клагенфурт в Австрия. Командващият ген. Владимир Стойчев обикаля частите и поздравява войниците и командирите с победата, благодари им за храбростта и мъжеството. Изведнъж войници грабват автомобила с генерала и го понасят възторжено на ръце. Чудо невиждано, изумяват се австрийците, станали свидетели как осемцилиндровият мерцедес тръгва тържествено пешком. Мерцедесът е трофеен, в него се возел Гьоринг, Толбухин го подарил на ген. Стойчев, който командва 160-хилядната наша армия. И то как я командва! "При една атака той се втурна в боя преди нас, както си беше по куртка и фуражка, само с валтер в ръка. Чак тогава ние, които държахме в ръцете си шмайзери и главите ни бяха защитени с каски, се престрашихме, скочихме от окопите и се хвърлихме в боя", разказва войник от Кричим.
 Този мой български прочит на 9 май естествено не омаловажава заслугата на Червената армия и народите на СССР, на Антихитлеристката коалиция, на антифашистката съпротива в много окупирани от нацистите страни за победата. За това историята си е казала думата. В тези редове напомням, че поруганата чест на България заради  позорното съюзяване на страната ни с Хитлерова Германия бе спасена с участието ни в Отечествената война - 1944-1945 г., и въоръжената антифашистка съпротива, която се водеше още в първите дни на войната. А журналистическите ми пътища в този паметен ден ме връщат към срещата с ген.-полк. Владимир Стойчев през 1985 г. Преди време в Военния клуб бяха отбелязани 120 години от рождението му. Почитането на славния генерал мина по терлици в медиите, с по няколко кадри в спортните емисии на телевизиите. Евала на спортистите, те за разлика от политиците и военните началства ценят националните герои. А бурният живот на ген. Владимир Стойчев бе обсебен не само от спорт, но и от политика и военно дело, той бе твърд републиканец и пламенен патриот. Ген. Владимир Стойчев е два пъти Герой на Народна република България. Тия звания ги заличиха, но кой може да му отнеме геройството. На него - единственият чужденец, дефилирал в парада на победата в Москва на 24 юни 1945 г. Кой може да му свали ордените, които закичват на мундира му Сталин ("Суворов" - I ст.), Тито ("Партизанска звезда"- I ст.), Де Гол ("Офицер на френския почетен легион"), маршал Толбухин ("Михаил Кутузов"). Към тях -  и 6-те ордена "За храброст", от които първите два са като доброволец в Балканската война за боя при Люлебургаз. Може би някому вади очите фактът, че храбрий генерал става член на БКП. Ето как сам обясни пред мен тази своя крачка: "След деветнайстомайския преврат през 1934 г., в който участвах главно с цел да свалим династията, между мен и тия, които ни измамиха, зейна пропаст. Уволниха ме от армията, държаха ме в Дирекцията на полицията повече от три месеца, интернираха ме в Малко Търново. Тогава ми стана безпределно ясно, че република няма да има без комунистите." А най-тежкото изпитание във войната, според него, е на 1500 км от родината, в унгарските земи, когато са воювали рамо до рамо със съветските армии. Ето какво съм записал през септември 1985 г.: "Срещу нас врагът съсредоточи 16 елитни есесовски дивизии и 16 танкови дивизии, а към тях бяха присъединени власовци, павеличевци и разни други, намиращи се в тоя район сволочи. На 6 март, когато  започна офанзивата на хитлеристите, българският войник беше изправен срещу тях като гранитна стена. Противникът беше успял да мине реката на няколко места, но на 12-ия ден от боя на северния бряг на Драва бяха останали само трупове на хитлеристки войници и офицери." Тези победи и 30 000-те жертви направиха Девети май и български.            
 Дано ивоинджевци и компания днес си посъберат ума и не се проявят като най-долни цапачи върху Паметника на Съветската армия. И в общината мътят някакъв нов план, уж за преустройство на Княжевската градина. Битките с паметници не са нито цивилизовани, нито европейски. Паметникът в София е признание и на това, което не само България, но цяла Европа дължи на Съветския съюз  - заради милионите жертви, заради силата и волята да бъде унищожено най-човеконенавистното зло, а и заради надеждата, че случилото се няма да се повтори. Без Деня на победата нямаше да го има Деня на Европа - това е неопровержимо. Затуй звучат смешно, но и страшно думите, че най-безсрамно сме връщали България назад - към 9 септември, към 9 май. Европейска дата била само 9 ноември - тогава през 1989 г. бе съборена Берлинската стена. Просто всякаква война между паметните дати в историческия календар е безсмислена и не вещае нищо добро. Като войната въобще.