Из "Куковден"

Дончо Цончев

 ...Извечното идилично спокойствие витаеше над малкото балканско селце - извечен божи баланс на извечната, мъжествена, тукашна мъка.

 Към пет Гатьо пое по Зайково дере, нагоре. Пушката му беше надве, под шубата.

 Към пет и десет Иван пое по Вълчидол, нагоре. Пушката му беше в ръката - той живееше в крайната къща и гората опираше до дувара му.

 ...

 Гатьо изрева, после утихна съвсем. Иван го вдигна на ръце, като бебе.

 - Гатьо бе - стенеше той, като с крака опипваше непрогледния мрак и пред двамата. - Абе братле... мамка му и животеца, дето е даден на нас. Мамка му!

 Той вече плачеше, докато обливаше с лютите си псувни всички и всичко, но стъпваше много внимателно, а очите му не изпускаха светлинката на крайната къща, която се приближаваше с всяко вдишване и издишване - размазана и лъчиста, толкова важна, спасителна, едничка, колкото малкото, простото семенце, пълно с животец...

 - Иване... - рече. - Жив съм, Иване, да знаеш...

 - Ох, братко - изскимтя Иван. - Дръж се бе! Как да ти се помоля?

 - Държа се аз - ръмжеше Гатьо и силно стискаше ризата на гърдите му. - Дръж се и ти. Всичко ще се оправи, да знаеш... Щом се държим помежду си.

 Сред риданията Иван се засмя. Притисна приятеля си, както се притиска в прегръдка дете. И сам той искаше сега да бъде дете - ужасно много искаше това, нищо друго. Представи си нещо, спомни си козите, говедата из този балкан, тояжката на Гатьо и своята собствена. Мечтите от онова време, които ги доведоха най-сетне до единствената прегръдка в живота им. И коравият, железен Иван беше на една крачка от някакво свръхважно откритие за живота си, за живота на всички и изобщо, но железният, корав Гатьо тежеше ужасно в ръцете му, страхуваше се да не го изтърве, да не паднат отново и нямаше никакво време за мислене. Може би после. Друг път. След години или след няколко крачки.

 Например ей там, при каменния дувар на неговата къща, до който свършват извечните, винаги прости закони в гората и почват сменяемите, винаги сложни закони за хората.