Вечните граждани на България

Доц. д-р Минчо НАЙДЕНОВ, зам.-председател на
УС на Българския антифашистки съюз

Навършват се 75 години от началото на въоръжената антифашистка борба у нас. На 22 юни 1941 г. фашистка Германия започна война срещу Съветския съюз. Само след два дни, на 24 юни, Политбюро на БРП (к) взе решение за разгръщане на въоръжена борба срещу монархо-фашизма и немските окупатори на територията на цялата страна.
На 26 юни 1941 г. шестима комунисти начело с Никола Парапунов - секретар на Окръжния комитет на партията на Горна Джумая, основават в района на Разлог

първата партизанска чета

в България. На 8 юли е създадена в Рила Дупнишката чета, ръководена от Васил Демиревски. На 1 септември след престрелка с полицията край Батак братята Чолакови и Чаушеви слагат основите на Баташката чета. След два дни се ражда партизанска чета около с. Чехларе, Пловдивско, а на 1 ноември се създава и Карловската партизанска чета. До края на 1941 г. вече има партизански формирования в Габровско, Ловешко, Врачанско, Варненско, Видинско, Старозагорско. За разлика от Югославия, Гърция и Албания, в които военно-полицейският апарат беше тотално разгромен от германците, българската въоръжена антифашистка съпротива се роди и разрасна при напълно запазени държавни структури, армия и полиция, тъй като от 1 март 1941 г. България се присъедини към оста Рим-Берлин-Токио.
Партизани стават само застрашените от арест активисти на БРП (к) и РМС. През 1943 и 1944 г. хиляди български патриоти се включиха в партизанските редици. От Якоруда, Горноджумайско излязоха 106 партизани, от Чехларе, Пловдивско - 76, от Лесичово, Пазарджишко - 60, от Долна Вереница, Фердинандско - 48, от Локорско, Софийско - 37, от Васил Левски, Карловско - 24. Цели семейства застанаха в партизанския строй - Радонови, Лагадинови, Стоилови, Дудови, Маврикови, Боневи, Палаузови. В партизанските отряди воюваха българи, евреи, роми, български турци, арменци, а също граждани на СССР - избягали военнопленници - руснаци, украинци, узбеки, татари. До лятото на 1942 г. въоръжената борба у нас се ръководи от БРП (к). След създаването на Отечествения фронт на 17 юли 1942 г. - една уникална политическа коалиция от различни партии, обединени от воля за борба срещу фашизма - той става организатор и ръководител на цялата антифашистка съпротива.
През пролетта на 1943 г. страната е разделена на

12 военнооперативни зони,

които са под прякото командване на изградения Главен щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). Той утвърждава и командните състави на всяка от зоните. В тях влизат опитни, дългогодишни партийни дейци. Към партизанските отряди се присъединяват и военни поделения от царската армия. През есента на 1943 г. граничният подучастък в с. Конска, Гевгелийско с целия си личен състав, начело с поручик Дичо Петров, слагат началото на войнишкия партизански батальон "Христо Ботев". По-късно от 123-та дружина в Македония се създава бригада "Георги Димитров", а в Сърбия се формира Интернационалният войнишки батальон от избягали български войници и бивши военнопленници от различни националности. В граничната област между България и Гърция действа партизанският отряд "Васил Левски", съставен от дезертирали от армията войници и офицери.
В партизанските редици на НОВА се сражаваха бойци с различна политическа принадлежност: членове на БРП (к) - 27,51%; членове на РМС -50,19%; безпартийни - 14,62%; членове на БЗНС - 0,35%; членове на буржоазно-демократични партии - 0,05%.
В общата социално-класова характеристика на антифашистката борба много съществен компонент е социалният произход на партизаните. С работнически произход са 16,02%, със селски - 66,39, със занаятчийски - 5,57, с чиновнически - 1,82, с интелигентски - 1,30, с буржоазен градски - 0,10, и с дребно буржоазен - 1,11%.
Участниците в партизанските отряди бяха на различна възраст: до 15 години - 0,95%; 16-20 г.-34,89%;    21-25 г. - 28,16; 26-30 г. - 13,30;    31-35 г. - 10,63; 36-40 г. - 5,16; 41-50 г. - 3,53; 51-60 г. - 0,50; над 60 г. - 0,10%.
В партизанските чети и отряди заедно воюваха ветерани-септемврийци от 1923 г., участници в гражданската война в Испания, бивши политически затворници и концлагеристи, гимназисти и студенти, учители и работници, селскостопански труженици и занаятчии, войници и офицери.

Лошо въоръжени, зле екипирани и недохранени,

всички те обаче имаха висок дух и самочувствие, че са войници на Червената армия, че дават не само своя принос за разгрома на фашизма във Втората световна война, но и че воюват за свободата на България, за нейното демократично устройство, за социална справедливост за тогавашните и за бъдещите поколения българи.
През 1943 и 1944 г. партизанските формирования разгърнаха голяма бойна дейност. Нападаха полицейски участъци, взривяваха мостове, немски радиостанции и други комуникационни съоръжения. Разрушаваха фабрики и стопански обекти, продукцията на които отиваше за хитлеристка Германия.
Нарастващата активност на въоръжената борба се илюстрира от следните данни: през април 1943 г. броят на партизанските и диверсионните акции е 72, през май - 123, юни - 145, юли - 174, август - 187, септември - 214, ноември - 280. През първите девет месеца на 1943 г. общият брой на акциите е 1052 срещу 140 за същия период през 1942 г. Партизанските подразделения завземаха много села, където населението ги посрещаше с възторг. Монархо-фашистката власт водеше жестока, кървава битка срещу партизаните. Освен армията и полицията в нея участваха и създадените от правителството жандармерия и специални ловни роти. Народните борци и техните помагачи се преследваха постоянно, а според зловещия Закон за защита на държавата за всяка партизанска глава наградата беше 50 хил. тогавашни лева.

Завинаги ще останат в историята

на България Балванската и Стражишката битка, сраженията при Стефанов камък и Копривките, героичната зимна епопея на отряд "Антон Иванов", битката при Батулия и още много боеве на партизанските отряди с армията и полицията. В антифашистката борба проляха кръвта си 9140 партизани и членове на бойни групи, а 2139 къщи на антифашисти полицията опожари. Хиляди ятаци бяха разстреляни без съд и присъда. 31 250 български граждани получиха за антифашистка дейност различни срокове затвор, а много други са въдворени в концлагери.
Фашистката власт организира тотални блокади на Средногорието, на Централна Стара планина, на Трънско, Врачанско и други региони, но не можа да се справи с партизанската армия, защото тя беше станала национална по своя характер и дълбоко свързана с българския народ, който масово я подпомагаше. На 9 септември 1944 г. в състава на НОВА действаха една партизанска дивизия, 9 бригади и 37 самостоятелни отряда. Българската партизанска армия официално беше призната от Антифашистката коалиция (СССР, САЩ и Великобритания). Към Главния щаб на НОВА, към Трънския партизански отряд и към ІІ Родопска бригада "Васил Коларов" бяха аташирани английски военни мисии.
Въоръжената антифашистка борба у нас има съществен принос на Мирната конференция в Париж през 1946 г. България да не бъде сред победените страни и към нея да няма териториални претенции.
За съжаление след 10 ноември 1989 г. у нас 

определени политически кръгове възраждат неофашизма

и упорито налагат тезата, че в България не е имало фашизъм и следователно няма антифашистка борба. Борците антифашисти бяха обругани с най-груби епитети, а много антифашистки паметници и мемориални знаци разрушени. По държавна линия антифашистката борба у нас не е законно регламентирана. Борците антифашисти не се признават за ветерани от Втората световна война, както това е направено в европейските държави, воювали срещу фашизма.
На практика управляващите в България си служат с двуличие. От една страна, се кълнат в преданост към Европа и готовност да следват демократичните й принципи, а от друга - грубо ги погазват. Типичен е примерът с българина антифашист Тодор Ангелов. Като един от ръководителите на съпротивата в Белгия той е обявен за национален герой и посмъртно произведен в звание полковник от Белгийската армия. Всяка година в деня на неговата гибел Кралят на Белгия полага цветя на гроба му. А в родния му град Кюстендил неговият паметник беше съборен. Възстановяването му стана благодарение на протестите на кюстендилските антифашисти и с подкрепата на Посланика на Кралство Белгия в София.
Ще минат години, векове, но от народната памет няма да се изличи споменът за българските партизани-антифашисти - пламенни родолюбци, героични борци за свобода, възторжени мечтатели за социална справедливост и демокрация.
Огнените стихове на поета партизанин Христо Кърпачев:
"Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя.
Балканът хайдушките песни
отново размирно запя.
Кой люби народа поробен
и пази завета велик,
на Левски завета бунтовен
при нас нека дойде войник."
ще бъдат винаги тържествен реквием за хилядите загинали борци-антифашисти, за тяхното безсмъртие като вечни граждани на България.