Илинденското въстание - на най-видно място в историята

Борис Николов

На 20 юли 1903 г. избухва Илинденско-Преображенско въстание. Въстание в Македония и Одринско, връхна точка в националноосвободителната борба на македонските и тракийски българи. Организатор на въстанието е Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
Преди него е Горноджумайското въстание, заради което Османската империя предприема репресии, съсредоточава в Македония военни и полицейски части, множат се стълкновенията между тях и четите на ВМОРО. Само в първата половина на 1903 г. има 86 сражения. Конгрес на организацията през януари 1903 г. в Солун взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват представителите на ВМОРО в София Гоце Делчев и Гьорче Петров, които обаче се присъединяват към решението. Гоце Делчев е смятал, че без българска подкрепа въстанието е обречено, настоявал е борбата да се води чрез партизанско движение с атаки срещу турски войски и пътищата. Даме Груев успява да го убеди за каузата на въстанието, но в самото навечерие на бунта Гоце Делчев е убит край с. Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг. Членът на ЦК на ВМРО д-р Христо Татарчев обаче настоява да се проведе масово и внезапно въстание с всички сили на организацията и на населението. В случай на провал усилията е трябвало да бъдат насочени към алармиране на европейската дипломация, която да принуди Турция към реформи.
В края на април 1903 г. младежка група, известна като "гемиджиите", предприема серия от атентати в Солун - хвърлена е във въздуха сградата на Отоман банк, взривен е френски кораб, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, но гибелта им нагнетява до максимум напрежението. На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август), на Илинден. Началото на бойните действия в Одринско се определя на конгреса на Петрова нива за 6 (19) август - Преображение Господне. От тези две дати е и името на въстанието. По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 27 септември (Кръстовден). Така на практика се реализира идеята за перманентна революция.
След първите успехи на въстанието и освобождаването на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската кааза (околия), в освободеното Крушево е обявено временно управление, известно като Крушевска република, която просъществува 10 дни. Това дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. В района на Странджа е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб, бойните действия започват на 18 август, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (Царево) и Ахтопол, турците са изтласкани към Малко Търново и Лозенград. Следва въстанието в Серския революционен окръг на 27 септември 1903 г. - Кръстовден. В сраженията срещу турския аскер участват заедно бивши противници като Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков.
В Битолския и Одринския революционен окръг са станали общо 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души мирно население, а други 25 000 души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжество България. На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България обаче няма икономически сили и военни възможности за реална помощ. Българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. А Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос.
Въстанието е потушено с жестокост. То обаче събужда европейското обществено мнение. Предприети са известни реформи в Турция. Въпреки това в България всички разбират, че пътят към националното единение минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 г.
Много по-късно - на празника през 1943 г. в Битоля, тогава в границите на Царство България, по повод 40-та годишнина от Илинденското въстание, един от неговите организатори - Анастас Лозанчев, заявява:
"ВМРО ще има видно место в историята на българския народ, но на най-видно место ще бъдат Солунските атентати, едно недостижимо по храброст и самопожертвуване дело на шепа смелчаци и на най-високо стъпало, много високо ще стои Илинденското въстание!".
    Видният български революционер Яне Сандански е верен последовател и продължител на борбите за национално политическо освобождение и единение, за присъединяването към майка България на земите от Македония и Южна Одринска Тракия, останали във владение на Турция след 1878 г. За него се пеят песни и се разказват легенди както за Апостола Левски.
Той е роден на 18 май 1872 г. с. Влахи, Мелнишка околия. Малкият Яне е в невръстната си 6-годишна възраст, когато заедно с родителите си изживява еуфорията и опиянението от Освобождението през 1878 г. Малко след това става свидетел на голямото разочарование от несправедливите решения на Великите сили, оставили Македоно-Одринско под османско владичество.
Израз на протест на излъганите българи от неговия край срещу унизителните решения на Берлинския договор е Кресненското въстание, в което неговият баща Иван Сандански е участвал като "знаменосец на една въстаническа чета". След неуспеха и погрома на въстанието семейството е принудено да се засели в Дупница (покръстен по-късно на неговото име). Непосилният изнурителен земеделски труд, недоимъкът и тежкият живот стават причина малкият Яне да напусне "завинаги училището". Съществено влияние за оформяне на неговия характер и светоглед оказва Димо Хаджи Димов, станал по-късно изтъкнат деец на македонското революционно движение, "и най близък идеен другар и съратник до края на живота му". Създаденото през 1897г. културно просветно дружество "Младост" с активното участие на Яне, също оказва силно влияние върху неговото развитие. По това време революционно-освободителното движение на останалите под османско господство  български земи се активизира. Той застава решително на страната на "революционната организация", търсеща освобождението, а не на страната на "ръководения от българския дворец Върховен комитет". И така се стига до двете му участия през 1895 и 1897 г. в неорганизираните действия на големи чети в Македония. През април 1901 г, Сандански организира "собствена чета от 8 души" и така поставя началото на "15-годишната си непрекъсната революционна дейност" сред поробеното българско население. Когато Яне Сандански и Кр. Асенов се прибират в София, се оказва, че "Върховният комитет развива усилена дейност, "за да подкопае устоите на Вътрешната революционна организация", стремейки се за заграби ръководството на борбата за освобождението на Македония и Одринско. Вътрешната организация успява да даде "задружен отпор" на тези действия. Тази политика е разобличена от Димо Хаджи Димов, П.К. Яворов, Антон Страшимиров и др. в тогавашния прогресивен печат. БСДРП, начело с Д. Благоев, подкрепя  политиката на организацията, която изпраща в поробените земи чети "да противодействат на върховните домогвания". Такава чета от 12 души оглавяват и Яне Сандански и Кр. Асенов. Яне Сандански влиза в стълкновение с "върховистките чети на капитан Стоянов, Дончо Златков и др." и успява да ги прогони, но падат и първите жертви. Съгласно източниците на 23 септември 1902 г. Върховният комитет "инспирира и т.нар. Горноджумайско въстание", което завършва с "печални последици за въстаналото население" - убийства, грабежи, опожарени села... Благодарение на мерките, взети от Яне Сандански, Мелнишкият край остава незасегнат. Местното население разбира погрешните действия на "върховистите" и застава изцяло на страната на Яне Сандански. Скоро до организацията, ръководена от Гоце Делчев, достига предложението на Иван Гарванов от ЦК на Тайната революционна организация за вдигане на въстание през пролетта на 1903 г., прието отрицателно и от Сандански. П. К. Яворов отбелязва в своя дневник "29 януари сутринта; събрание - Делчев, Сандански Гущанов и аз. Общо решение да се противопоставим на Централния комитет..."
По предложение на Сандански, в началото на септември 1903 г. се свиква конгрес на Серския  революционен окръг, за да вземе решение относно избухналото вече "Илинденско Преображенско въстание в Битолско, Одринско и други революционни окръзи" и се набелязват конкретни мерки за бойни действия. Не след дълго Яне Сандански преминава в Македония с голяма чета със задача да се възстанови революционната мрежа в окръга и "да вдъхнат нова вяра в бъдещата борба". Развива наред с това образованието, просветата и културата с неговото лично участие.
През 1909 г. левицата от ВМРО пристъпва към създаване на "Народна федеративна партия" с председател Яне Сандански. Омразата на Фердинанд към лидера на партията расте успоредно с нарастването на популярността на нейния председател. Първото покушение срещу Яне Сандански е извършено на 24 септември 1908 г., второто на 14 август 1909 г. И двете неуспешни. На 22 април 1915 г. по пътя за селата в Некрополско, възседнал любимата си кобила, Яне Сандански е посрещнат от рой куршуми на наемни убийци. Пада убит, за да остане завинаги в пантеона на безсмъртните герои.

                                                                     
Прокламация за началото на въстанието

Яне Сандански
                                                                            
Илинденското въстание