Умора от историята

Архитектурната гигантомания в Скопие предизвика у нас гняв и подигравки. Ние се смеем, но дали само на тях. Опирането на изобретени исторически корени индуктира неувереност и усещане за малоценност. А може би това е едно от многобройните доказателства, че исторически и манталитетно македонците са исторически българи? Често обсипваме македонеещите се с презрителни епитети, заканваме се, иронизираме тяхното наречие. Може и да сме прави, но не съвсем. Защото ние, същинските българи, имаме също вина за такава разпра.
Представете си, че сте роден там, да речем през 1919 г. Тогава България бе не само победена и териториално ампутирана страна. Тя беше подложена на всевъзможни унижения от страна на страните победителки във войната. Тя беше несправедливо, но яростно идентифицирана със силите на злото. Независимо че се е сражавала за исторически и етнически справедлива кауза. А и морално права.
Но победената страна нямаше приятели. Европейската публицистика бълваше всевъзможни преувеличения и лъжи за нашето поведение във войната. Нашият боен вик "По пет на нож!" беше изрисуван като въоръжен варварин, набучил на щика си по пет пеленачета. Откриваха се доказателствени изложби за българското коварство и българските жестокости. Много от онези, които преди войната потвърждаваха научно и политически нашите изконни права по балканския териториален въпрос, ни изоставяха. Някои като Клемансо и Чърчил яростно ни заклеймяваха. Без да са се мръднали с километър навън, македонските българи оставаха в емиграция, без никакво придвижване. С какво те бяха виновни за онова, което ние самите наричахме "престъпно безумие?" Онова дете, получило шамар от сръбския крал затова, че е казало че е българин, не беше изолиран и единствен случай. За за оцелеят, много българи следваше да приемат с мълчание натякването, че са "прави срби". За да си намериш работа, да отидеш да учиш или да си в командировка в Белград, Загреб и дори Любляна, без това не можеше. Знаем съдбата на онези, които отказаха това.
После дойде Титова Югославия. Ние пак сме на страната на победените. Един гръцки делегат на Парижката мирна конференция през 1947 г. беше заявил, че за да има мир на Балканите, това племе, сиреч ние, следва да бъде локализирано в "естествените си граници", сиреч между Дунав и Стара планина. "Вие не сте сърби - казваше на българските македонци новата власт. - Вие сте си македонци. Нали за това са се били дедите ви?!" Ето ви автономна Македония, със столица, химн и прочие. Направете си история.
А това насилие имаше и битов характер. Как да направиш минимална професионална кариера или битов комфорт, без да признаеш и да участваш в такава метаморфоза. Не ставаше дума за години, а за десетилетия. Това беше ежедневие, а не кратко изпитание. За две поколения те трябваше да учат литература, химия и ботаника на език, който наричаме диалект. Междувременно в свирепите времена на студената война България беше сочена за най-послушния компонент на съветския блок. Спорехме с руснаците кой кого обича повече. Стараехме се, без винаги някой навън да е искал това. Не беше най-привлекателен имидж на майка-отечество. Заваляха битови сравнения, които ескалираха отчуждението. Ние ходехме на пазар в Югославия, в Македония също. За обувки, за абитуриентски бал, за да надникнем нещо от половинчатия Запад. Гордостта от многовековната ни история се свиваше в магазините. Бойкостта на родната историография по Македонския въпрос секваше, ако Брежнев посети Белград и ни вдигне предупредително пръст.
После дойдоха трети времена. Ние набързо и възторжено признахме Македония само защото се откъсваше от необичаната Югославия. Забравили, че за разлика от по-голямата част от света на Балканите не може да съществува държава без език. Тук държавността е езиково аргументирана. Македонците бяха свикнали с диалекта. После идва някой от Свищов или Каспичан, който никога не е подлаган на подобни изпитания, и язвително пита: "Какъв македонец си ти?" След това се завръща в България, отдъхнал, че е защитил Отечеството. Така че за цялата тази словесна вакханалия не са виновни само онези "там", които подиграваме. Глупавата българска политика също носи огромна отговорност за тяхната трагедия.
Някога по повод измяната на ген. А. Власов и създаването на РОА от руснаци, сражаващи се срещу германци по време на Втората световна война, А. Солженицин написа: "Не те предадоха Родината, Родината предаде тях!" Без да е аналогичен случаят, все пак следва да се замислим и върху тази подробност.