Думи за поезията

Завършил съм театрознание във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ) "Кръстьо Сарафов". Това беше още в годините преди изискванията на живота да го превърнат в Национална академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ), тоест да го разширят с още редица не само киноспециалности, а и с други дисциплини, отговарящи на времето.
Тогава (пък навярно и сега), за да кандидатстваш за специалност "актьорско майсторство", трябваше да подготвиш за изпита стихотворение, басня и проза. Рецитацията се смяташе за един от начините изпитната комисия да оцени актьорските ти възможности. Това принуждаваше кандидат-студентите да прочетат по някое и друго стихотворение или да вземат вече изпробвани заглавия, с които се влиза в института.
Така или иначе, младите мераклии да станат актьори бяха принудени да се докоснат до поезията, ако не са били нейни поклонници и от преди това. Други вече бяха я обикнали и по-късно ставаха не само добри рецитатори, а някои изнасяха цели рецитали. Или просто четяха поезия насаме, декламираха я пред приятели, живееха с нея. Един от тях е моят състудент Иван Андреев, когото неотдавна посетих. Случайността е отредила неговото име да не е между имената на прочулите се мои съвипускници като Гриша Вачков, Кольо Анастасов, Ицко Финци или Досьо Досев, като Татяна Лолова, Леда Тасева, Емилия Радева или Гинка Станчева (този списък на големи имена от нашите театър и кино може са се продължи още доста), но това не ми пречи в личната си класация да не пропускам и Иван Андреев.
Като пиша за него смятам, че отдавам дължимото на мнозина негови също талантливи и всеотдайни на изкуството си колеги, без които не можем да си представим нито театралната сцена, нито филмовия екран. За четирийсет и шест сезона Иван Андреев е подготвил и изиграл сто и десет роли. Бил е член на колективите на два провинциални и два столични театри: в Силистра, в Плевен, в Младежкия и в Театър "Сълза и смях".
Много са и централните образи, в които актьорът се е превъплътил на сцената. Той ми припомни десетина, но аз ще изредя от тях само няколко, и то от българската драматургия. Това са Андрей от "Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев, Златил от "Боряна" на Йордан Йовков, участие в драматизацията на романа "Седемнайсетгодишните" от Боян Болгар, в "Небе и земя" на Климент Цачев", в "Каин и магьосника" от Камен Зидаров, Левски от едноименната пиеса на Васил Мирчовски, Бай Нано от "Одисей пътува за Итака" на Константин Илиев... Бях чувал за силната актьорска памет на Иван и все пак се изненадах, когато ми изрецитира (по-точно изигра с много страст) цял дълъг монолог от последната пиеса. Сякаш снощи беше участвал отдавнашното представление. 
Може би тук е мястото да спомена, че неведнъж при срещи със състуденти съм се чудел на услужливата памет на моя приятел.
Наскоро той с лекота изпълни пред наши колеги две дълги стихотворения - по едно от неговите любими поети Иван Пейчев и Пеньо Пенев. Това бяха стихотворения за раздялата и са резултат на състезание между двамата големи лирици на тази тема. Старомоден в най-добрия смисъл на думата е актьорът Иван Андреев - освен горните двама поети, той харесва още Ботев и Смирненски, Вапцаров и Христо Фотев, Пушкин и Есенин, както и французите Бодлер и Вийон. Още един французин трябва да добавя - Егзюпери, с неговите поетични прози "Малкият принц" и "Нощен полет"...
Както би казала бабата на Тодор Коруев, "талантите не ходят поотделно" и в потвърждение на това неколцина от театралните творци (актьори или режисьори) са и добри поети. Достатъчно е да спомена Иван Налбантов и Венци Кисьов от първите, Любчо Гройс и Бойко Богданов от вторите. И много други театрали са издавали книги, но те или са били проза и мемоаристика (много е модерно), или съм попадал на стихосбирки, които не са ме впечатлили като поезия.
Все пак поезията е в душата на артиста. Тя не може да се задраска в най-добрите пиеси - наши и от световната класика, защото я има и в живота. Неслучайно големият руски критик Белински нарича драматургията "венец на поезията" и я слага пред епоса и лириката. Това, разбира се, е казано в най-широкия смисъл на думата. Но както и да го четем и тълкуваме, то няма да излезе от рамките на образното отразяване на действителността, което е задължително за всяка литература.
В годините на нашата малко криворазбрана демокрация не бих могъл да твърдя, че някои от представленията, показвани на сцена, и цинизмите, звучащи там, заслужават високото звание "венец на поезията". Завършвам с надеждата, че театърът няма да се предаде лесно и високото му призвание отново ще възтържествува във всички негови прояви.