Баща и син Райнови

След светите братя Кирил и Методий, песента за които оглася училищните дворове и градските площади не само през месец май, и след литературните ни класици - бащата и синът Петко и Пенчо Славейкови, които седят, макар и излети от метал, на металната си пейка на софийския площад "Славейков", други близки роднини (също баща и син) ни карат тази година да си спомним за тях... Това са писателите Николай Райнов, роден през 1889 г., и неговият син Богомил Райнов, роден през 1919-а, които щяха да навършат - първият 125, а вторият 95 години.
Моля читателите на вестника да ме извинят, че в долните редове ще използвам и няколко цитата, които е безсмислено да преразказвам. Първият е от Даниела Кънева за Николай Райнов: "Философ, изкуствовед, писател, художник, повече от 20 години професор в Националната художествена академия, изследовател на богатството на българския език, на архитектурните стилове на източните непознати светове, днес той остава непознат - особено за младото поколение българи..."
Пишем за него и сина му, но е редно да споменем и тяхното родословие: заслужават да бъдат отбелязани още Иван Райнов, виден деец за националното ни освобождение, баща на Николай, Стоян Райнов, професор по керамика, чичо на Николай, а Богомил има и брат - Боян, виден парижки скулптор.
Почти смешно е, но е съвсем вярно казаното от Николай Райнов в алманах "Жътва": "Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша..."
И все пак Николай Райнов не само е бил почти четвърт век професор в Художествената академия, не само е оставил огромно литературно, научно и всякакво друго книжовно наследство, но е успял да бъде и председател на СБХ, академик, дописен член на археологическия ни институт, съосновател и първи директор на Института за литература при БАН, главен редактор на две списания и два вестника... А ако видите списъка на това, което е написал или събрал в книги, няма да повярвате. Трийсет сборника с приказки, девет тома "Вечното в нашата литература", дванайсет тома "История на пластичните изкуства"...
В моето съзнание, когато е заето от детските ми спомени, той е голям майстор на приказката, автор преди всичко на прекрасните "Богомилски легенди", издавани много пъти. Но списъкът от петдесетина заглавия на негови книги с издадени приказки - някои преразказани или авторизирани, впечатлява не само децата. Той започва със споменатите вече "Богомилски легенди" и продължава с "Видения из древна България", "Книга за царете", "Слънчеви приказки", и така до "Торба с приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове", "Книга за доброто и злото" и Пълното събрание на съчиненията му...
Писателят, изкуствоведът и дипломатът Богомил Райнов също като баща си е пример за трудолюбие и работоспособност. Заради неговия писателски талант и литературно творчество, както и заради изкуствоведските му знания и публикации, по мое скромно лично мнение той трябваше да бъде един от академиците ни, независимо от грешките, които е допускал или са му приписвани...
Към името на малко наши или по-точно за никого от нашите културни дейци не могат да се прикачат толкова пълни със съдържание титли или просто професии. Той е поет, писател, философ, историк и теоретик на изкуството, теософ, есеист, колекционер, редактор, професор, дипломат, участник в антифашисткото съпротивително движение... Кога е успял да се включи, и то активно, във всички тези дейности? Като чета биографичните бележки или си припомням за този голям българин и европеец, не мога да не се запитам: кога си е писал книгите? Нали точно неговите криминалета търсехме и четяхме на млади години.
Ще изброя някои от тях: "Инспекторът и нощта", "Пътища за никъде", "Господин Никой", "Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Един мръсник на средна възраст", "Реквием за една мръсница", "Умирай само в краен случай", "Тихият кът", "Ченге втора употреба".
Няма място да продължа списъка им, но трябва да кажа, че те бяха направени и на затаяващи дъха ни филми. А монографиите за Сезан, Дьога, Ван Гог, Бешков, Паскен?... И още, и още...