Нши съвременници отпреди век и половина

Неотдавна бях в Москва. Всяка вечер ходих на театър. Възможност за това ми създадоха моите приятели (от вече над 40 години) народната артистка Ирина Муравьова (навярно помните жената на хокеиста от филма "Москва на сълзи не вярва") и мъжът й Леонид Ейдлин, театрален и филмов режисьор.
Освен че гледах няколко представления и почти всички много ми харесаха, а и от останалите бях с по нещо обогатен, особено ме впечатли големият брой заглавия от руската класика, които бяха включени в репертоарите на театрите. Дори само между видяното от мен, а то не беше много, имаше пиеси на автори като Антон Чехов, Лев Толстой и Николай Островски.
Чехов се играе доста и у нас (поне в София) и по цял свят, но бях изненадан от днешното масово обръщане на театри и режисьори към драматургията на Островски. Независимо от това, че в книжката-справочник "Театрален афиш" (която излиза всеки месец с по 336 страници) преброих повече от 150 театъра само в Москва, цифрата на постановките на пиеси от Островски направо ме изуми. Комедията "Вълци и овце" е поставена на четири сцени, колкото и драмата "Без вина виновни". В три театъра се играе пиесата "Луди пари". По два спектакъла можем да видим на "И най-мъдрия си е малко прост" и "Последната жертва", а по един - на "Бедността не е порок", "Момиче без зестра", "Истината е хубаво нещо, а щастието - още по-хубаво" и "Свои хора сме, ще се спогодим".
С какво да си обясним този факт, след като творбите на Николай Островски датират от средата на по-миналия век? Много просто: с това, че са истински класически произведения. Великият руски драматург е напипал най-важните и непреходни човешки вълнения, болки, надежди, страсти и т.н., които са присъщи не само на авторовите съвременници, а и на нас - днешните хора, че за съжаление и на нашите потомци от бъдещето...
Ужасно актуално ми прозвуча например репликата на търговеца с огромно състояние Мокий Парменич Кнуров от пиесата "Момиче без зестра" (гледах я в театъра на Петър Фоменко и в негова постановка), с която богаташът убеждаваше бедната героиня да я заведе на изложение в Париж и изобщо да стане негова официална любовница. С категорични думи на сигурен в себе си човек, той обясняваше на изпадналата в трагична безизходица девойка и на публиката, че няма да бъде упрекван за поведението си, макар че е женен и с обществена положение, защото има една граница (навярно на богатството), над която не можеш да бъдеш съден, тоест парите ти те поставят над закона и над морала. И всичко ти е разрешено. А хората, които остават под тази граница (добре знаем, че огромен процент са далече под нея и тънат в мизерия), които нямат пари, а имат морал, са обречени.
Точно така е обречена и вишневата градина от едноименната пиеса на Чехов, която гледах в също чудесния спектакъл на Театър "Ленком", поставена от режисьора Марк Захаров.
А ето как цензурата в самодържавна царска Русия резюмира пиесата на Островски "Свои хора сме, ще се спогодим" (с първоначално заглавие "Банкрут)", за да я забрани: "...Богат московски търговец умишлено обявява банкрут. Прехвърля цялото си състояние на свой служител, когото смята за честен човек и го жени за дъщеря си. Но служителят е мошеник и след като получава парите, оставя кредиторите да вкарат търговеца в затвора. Всички действащи лица - търговецът, дъщеря му, зет му, адвокатът и сватовницата са отявлени мерзавци. Разговорите им са  мръсни. Цялата пиеса е обида за руските търговци". Много познато ми се вижда всичко това и то не в исторически план.
И нещо друго ми звучи познато - думите на големия руски литературен критик Добролюбов, написани за пиесата "Не се вози на чужда кола": "Всичко това води до обезличаване на хората, а  обезличаването е противоположно на всяка свободна и разумна дейност; под  влияние на тегнещото над него самодържавие обезличеният човек може дори без да иска, несъзнателно, да извърши всякакво престъпление". Това не ви ли се струва също познато и съвременно?
Пиесите от руската класика биха свършили добра работа и днес у нас, ако в театрите се намерят хора, които имат гражданска и творческа необходимост да кажат на зрителите с изкуството си някои всъщност очевидни истини за живота ни. Колкото и неудобно да е да се правят аналогии между нашето битие и положението в някогашната Русия (по време на самодържавието), наричана от цитирания по-горе Добролюбов "тъмно царство".