Проблеми с паметта и съвестта

Денят на Европа - 9 май. По екраните на европейските и българските телевизии се леят умилителни картинки в съпровод на Бетовеновата "Ода на радостта". Във всеобщото европейско ликуване вдъхновено участват активистите на заплата в безбройните структури на ЕС и разбира се - управляващите върхушки.
Не изостава и България в ролята си на 6-месечен важен фактор в битието на съюза. Властите и представителството на Еврокомисията у нас ще покажат на народа "невероятно мащабно 3D светлинно шоу", прожектирано на стените на правителствената канцелария. Така, захласнат по зрелището, българинът ще се усети по-европеец. Ще го направят съпричастен към общоевропейската наслада и възторг, че е фрагмент от благословена, благочестива и благоденстваща Европа. "Одата на радостта" ще изпълни свитата му душица. Макар и за малко, макар и илюзорно, но кой ти го дава. После го чакат дълги дни със съвсем други оди.
На същата дата има и друг празник, друг 9 май - Денят на победата над фашизма. Онзи 9-ти, без който нямаше да има оди на радостта, нямаше да я има Европа. За този ден българските евровласти не се сещат. Те не признават, че в България е имало фашизъм. Не обичат да им се припомня, че страната е била прикачена към Тристранния пакт, че правителствата на Негово Величество са приемали нацистки закони. Премълчават историческия факт, че в страната са избити близо 20 000 партизани, антифашисти и ятаци, че не сме спрели депортацията на 11 000 евреи от Беломорието и Вардарска Македония и сме ги пратили на сигурна смърт.
Много интересно се получава: хем се срамуват от съюза на държавата с Хитлер, не искат в Атина и Скопие да наричат българите "фашистки окупатори", хем не пропускат шанса да припомнят, че сме спасили от концлагерите 48 000 евреи български граждани, понякога срамежливо споменават участието на България в последната фаза на войната, когато 30 000 български воини полагат костите си за освобождението на Европа. И това е всичко. Ветераните днес са забравени. А участвалите в редиците на Червената армия българи дори не са признати за ветерани. През целия 30-годишен период на т. нар. нова демократична България нито един управляващ от "супердемократичните" десни правителства не сбърка да сложи цвете на партизански гроб или братска могила. Затова пък техните симпатизанти са твърде чевръсти да поругават и разрушават паметниците им. От преливащи "демократични" чувства не смеят да забранят неонацисткия "Луковмарш". Не ги тревожат факелните шествия и нацистката символика.
Господата седесари, гербари и прочее европари, изглежда, имат проблем и с ориентацията. Честите им турнета из Европа не са ги научили, че там, в същинска Европа, не се срамуват от своите антифашисти, навсякъде отбелязват Деня на победата. В Германия, откъдето Бойко Борисов така обича да черпи акъл, законът сурово преследва неонацистките прояви, а съветските паметници най-грижливо се пазят.
Там, в онази Европа, приемат горчивата историческа истина, че дължат спасението си главно на съветския воин. Близо 2 млн. червеноармейци дадоха за него живота си. Че ако не бяха те, днес нямаше да ги има Краков и още десетки китни европейски градчета, които германците са готвели за взривяване. Затова пък "освободителите" от англо-американската авиация изравниха със земята Дрезден, Бинген, Дасау, Кемниц, Щутгарт, Магдебург, Кьолн, Хамбург - големи и малки германски градове, където не навсякъде е имало важна военна инфраструктура.
Европа има от какво да се срамува и затова днес не забелязва неонацисткия режим в Киев и есесовските шествия в Прибалтика. В навечерието на войната неприкрито насърчаваше Хитлер да нападне Съветския съюз, докато той за броени седмици не я окупира цялата въпреки тяхната "героична" съпротива. Нещо повече, бързо след това във Вермахта, включително и в СС, доброволно се включват общо стотици хиляди французи, датчани, поляци, шведи, холандци - все иначе "врагове" на Райха. Огромната част от тях намират смъртта си по руските заснежени полета. Жертвите на френската съпротива през всички години на войната са близо два пъти по-малко от доброволческите батальони, воювали срещу Светската армия. Цяла Европа участва във войната, която сама разпали, и Русия трябваше да я спасява от самата нея.
Днес това са срамни и затова "разсеяно" забравени факти. Заради тази забрава историята се повтаря. Тогава, когато Лондон и Париж сключиха с Хитлер позорния Мюнхенски сговор, политиците им самодоволно говореха за "възпиране на комунистическата опасност". Днес такава няма, но Русия я има и те заговориха за "сдържане" на Русия. Напъват към границите й. Пак всички, пак цяла Европа плюс отвъдокеанските й "съюзници". Но този път спасение от Москва да не чакат. "Одата на радостта" няма да звучи за Европа. Нея просто може да я няма. Защото има проблеми с паметта и съвестта.