Календарни разсъждения

Денят, в който пиша тези редове, е седми януари, Ивановден, празник, когато честват името си повече от триста хиляди наши сънародници, а не днешният, който е отбелязан във вестника... Но щом съм почнал да се ровя в дните от календара, нека спомена, че вече е време да оставим чудесните зимни празници зад себе си и да се захващаме за работа, защото доста затъналата през така наречения преход каруца, именувана България, не ще молитва, а мотика.
Преди да въведем (не ние, обикновените хора, а съответните институции, стоящи по-близо до бога) сегашния календар, вън от който останаха вярващите в Русия, Сърбия, Грузия и други, празнуващи по старому, религиозните празници бяха почти всичките разположени през януари. Сега една част от тях останаха през декември, и добре че е така, защото май много започнахме да празнуваме... Въпрос на навик. А навиците могат да бъдат добри и лоши, такива, с които спазваме хубави традиции, и такива, които употребяваме колкото да не ходим на работа.
Може би най-важният от големите ни празници е Ивановден. Не само заради популярността си, а и защото има нещо народно в него. Едно време (исторически обозримо), когато всички бяхме близки на Русия, наричахме двойната ни освободителка с гальовното име "дядо Иван". Неволно си спомням и за чудесната естрадна песен "Иване, Иване", изпълнявана от Богдана Карадочева. Или за цар Иван Шишман... Да оставим настрана това, че всеки от нас има поне един приятел Иван!
Има и нещо тържествено в това име. Не е като женските Кристин и Елен, които би трябвало да са Кристина, още по-добре Христина, и съответно Елена (представете си афиш, който ни кани на премиера на класическата оперета "Хубавата Елен"!). Елен, поне според кръстословиците, е красиво горско животно. И как им душа дава на родители, кръстници и попове да кепазят чудесните и доста популярни наши имена като Елена и Кристина. Впрочем то, българското, е вариант, но добре утвърден и съобразен с родните изисквания... Тук е мястото да изразя несъгласието си с великия Шекспир, който в "Ромео и Жулиета" казва: "Наричай розата ти както щеш, тя винаги на роза ще ухае".
Първи, които поздравиха (по радиото) именниците на седми януари - Ивановден, бяха водещите Мария Христова и Александър Райчев-син. Не съм много по комплиментите, но бях впечатлен от лекотата и увереността, с които те двамата изпълняваха различни роли на радио журналисти. Александър не допусна нито една грешка в продължителното предаване, а Мария само веднъж употреби паразитното и ужасно притесняващо ме "всеки" пред "един" там, където не е необходимо да се каже. Защо трябва да казваме "всеки един човек", когато съвсем достатъчно, ясно и разбираемо е правилното "всеки човек"! Но дори с тази грешчица двамата водещи оставиха у мен, надявам се и у другите си многобройни слушатели, отлично впечатление.
Пиша горните думи вместо мое юбилейно поздравление по случай осемдесетата годишнина на националното ни радио, която ще се празнува на двайсет и пети този месец. Мога да имам немалко претенции към радиото, но сравнено с телевизията, то направо трябва да се постави в рамка. Допустимо е това ми впечатление да се гради на обстоятелството, че радиото може само да казва, а не да показва, докато на малкия екран виждаме какви ли не простотии и ужаси.
Освен това на малкия екран редовно виждам по време на сериозни предавания мъже с шапки или с просташки татуировки, или с налудничави прически. Няма ли кой (например органите, които ги управляват, контролират или им дават пари) да им каже, като не се сещат сами, че много момченца ще искат да си направят косите като онзи чичко, дето се преструва на лорд ли беше или на нещо подобно, и нормалният Ники Кънчев го разнася по малките екрани за пример и подражание...