35 години в търсене на истината
/ брой: 63
Пламен Енчев
„Дума“ става на 35 години. Много или малко е това? Зависи. 35 години са, да кажем, половината от съзнателния живот на даден човек. В рамките на този отрязък от време се сменят две-три поколения. Но те съжителстват, контактуват, карат се или се обичат помежду си. 35 години след демократичните промени у нас България е доста по-различна отпреди. С всичките плюсове и минуси. За 35 години се смениха 18 парламента, управляваха 27 правителства, включително настоящото. За 35 години страната бе опоскана и разграбена, а после наново започна да се съгражда със съмнителни резултати. 35 години бяха достатъчни, за да избуи огромна носталгия по т. нар. соц и от хора, които тогава дори не са били родени. От сравнително развита държава днес България е на челни места по ниски доходи, по корупционни индекси, по лошо състояние на здравеопазването, по въпиюща неграмотност и всеобщо затъпяване. Отличителното на последните 35 години бе и продължаващото разслоение сред населението - на бедни и богати, на русофили и русофоби, на всякакви про- и анти... Ето в такива условия се роди, живя и продължава да живее вестник „Дума“...
На 4 април 1990 година един голям кран махна буквите „Работническо дело“ от покрива на Полиграфическия комбинат в София. Започна да излиза вестник „Дума“.
Формално той се явяваше наследник на „Работническо дело“, но и на „Работнически вестник“ и „Работник“ от по-далечното минало.
Няколко месеца преди старта дойде новото ръководство на вестника, начело със Стефан Продев. Тогава той беше на 63 години. Доведе със себе си Димитър Шумналиев за първи зам.-главен редактор, Валери Найденов и Румян Георгиев бяха заместници. Отговорен секретар продължи да бъде Степан Ерамян, който е и автор на първия графичен облик на вестника.
И ако графичната промяна настъпи след 4 април 1990-а, то съдържателната се усети още в началото на годината. Освен наложения от Продев настъпателен и борбен по ботевски стил, информацията се разведе с коментара. Валери Найденов раздаде на всеки репортер по едно копие от репортерския наръчник на Асошиейтед прес от края на 50-те - 60-те години на ХХ век. В него имаше примери как трябва да се пише информация по различни поводи. Това се хареса на повечето по-млади журналисти в редакцията и тръгнаха да го прилагат на практика.
Работеше се с огромен хъс, но и с голямо напрежение. Вече беше започнал да излиза вестник „Демокрация“, който се явяваше в онези години основен политически и идеологически опонент на „Дума“. Което не пречеше на колегите да си пият вечер питието на последния етаж в „Червената бабичка“ на една маса с думаджиите.
В онези години битката беше за всеки читател. И „Дума“ постигна исторически рекорди. В навечерието на изборите през юни 1990 г. тиражът на вестника удари невъобразимите над 1,1 млн. копия на ден. Наложи се да се върти в две печатници едновременно - в новата ИПК „Родина“ и в старата в Полиграфическия комбинат. В продължение на около две години „Дума“ бе лидер на пазара. След това нещата не тръгнаха на добре. Собственикът на марката - ВС на БСП - така и не успя да разбере, че колкото по-партиен става вестникът, толкова ще е по-малка аудиторията му. Идеята на Стефан Продев беше точно обратната - това да е „левият вестник“, но на цяла България.
„Дума“ имаше големи журналистически удари през годините. Нанесе, но и понесе и доста политически. Освен това преля кръв и сили на водещи български медии, защото доста думаджии отидоха да работят там, но никога не забравиха откъде са тръгнали. Затова и се събираме толкова много хора на редовните и недотам годишни сбирки. Там започваме с минута мълчание в памет на напусналите ни колеги. А после вдигаме чаши за живите и за любимия вестник. Нека го бъде още дълги години!
Накрая нека завършим с намигане: „Попитало внуче дядо си, вярно ли е, че слоновете могат да летят? Не е вярно! Къде го прочете това, отвърнал дядото. Пише го в „Дума“, отговорило детето. Е, щом го пише в „Дума“, значи не всички, но някои слонове могат да летят, съгласил се дядото...“